— Защо? — попита Джейк и напълни чашите. — Какво е толкова ценно в Тошима-ку, че се стига до кръвопролития?
— Нищо, освен традиционната принадлежност на този район към териториите на клана Комото.
— Тогава силно се съмнявам, че Ничиреншу има някакво участие в породилата се вражда. Той няма причина да иска размирици в родния си квартал, а обратно — би трябвало да направи всичко за неговото спокойствие.
— Съмнявам се — поклати глава Комото. — Според нашата информация Ничиреншу е дълбоко законспириран агент на КГБ.
Джейк рязко вдигна глава, правейки всичко възможно да успокои силните удари на сърцето си.
— А според моята информация той е просто терорист единак.
— Значи информацията ти е остаряла.
Джейк се замисли.
— Откога според теб работи за руснаците? — попита най-сетне той.
— Ще ти покажа цялото досие — сви рамене Комото. — Три или четири години. Не сме абсолютно сигурни за датата на вербуването. Но знаем кой го манипулира — генерал Даниела Воркута.
КВР, въздъхна в себе си Джейк, О, Буда! Сега вече разбра защо онези типове бяха горе, на склоновете на Сабята. Но как е възможно Агенцията да е в неведение за нещо толкова важно?!
Оябунът внимателно го наблюдаваше.
— Бих казал, че или си много пиян, или си смаян от получената информация — отбеляза той.
— Ако бях пиян, едва ли бих разбрал значението на това, което ми казваш — поклати глава Джейк.
Микио Комото избухна в смях.
— Това уиски е варварско питие! — извика той. — Сега ще минем на нещо истинско. Тоши-сан, донеси бутилка саке!
За Ничиреншу настъпи „меуничи“ — денят на мъртвите.
Облечен в морскозелено кимоно с двоен кръг в бяло на гърба, той бавно се изкачваше по стръмната пътечка. Зад гърба му остана северозападното предградие на Токио, потънало в облак промишлен смог, около него се издигаха високи кедри и смърчове, забили върхове в облаците.
В градината на храма няколко момчета в шинтоистки одежди изтупваха праха от стари рогозки. Това беше едно от основните задължения на новопристигналите. Първо се запознаваха с униженията, а едва след това тръгваха към съвършенството на уединението с природата.
Когато стигна в подножието на върха, той свърна вляво, далеч от алено-черните сгради на манастира. Пътеката свършваше пред каменна порта, зад която имаше старо гробище.
Въпреки ранния час, пред каменните паметници се виждаха фигурите на богомолци, дошли да почетат паметта на дедите си. До слуха му достигнаха напевни псалми, които, за разлика от слънчевите лъчи, свободно пронизваха мъглата.
Тръгна по тясната пътечка и спря пред познатия паметник. Отпусна се на колене и постави на гроба ароматизираните пръчици, които носеше от града. Устните му се раздвижиха в беззвучна молитва, ръцете му сръчно ги палеха. Струйките тънък дим се смесиха с утринната мъгла.
Свел глава на гърдите си, той мислеше за майка си. На камъка бяха издълбани две редици йероглифи, но той дори не ги погледна. Посланието им беше запечатано в сърцето му завинаги.
Макар да означаваше „ден на смъртта“, думичката „мейничи“ се изписваше с два йероглифа, които се идентифицираха с „ден“ и „живот“. Това противоречие лесно се обясняваше с факта, че с почитта си към мъртвите близки хората всъщност ги връщат в света на живите, макар и за кратък отрязък от време, един път в годината.
На този ден се събират и всички живи членове на едно семейство, независимо къде ги е запратила съдбата. Ничиреншу беше тъжен от факта, че тук нямаше никой друг, освен него. Семейството, което е един от най-важните стожери в живота на японците, при него се състоеше само от един член.
Солени сълзи се плъзнаха изпод спуснатите му клепачи. Задържаха се за миг върху потръпващите скули, после започнаха да капят върху кимоното.
Юмико беше мъртва от много години, но сега, благодарение на „мейничи“, отново оживя пред очите му. Той си спомни лицето й, което не беше изгубило нищо от порцелановата си хубост с течение на годините. Изтънчените младежки черти бяха някак омекотени И може би затова още по-прекрасни.
Като дете често се зазяпваше в прекрасните порцеланови кукли „нингио“, поставени в стъклени кутии зад витрините на магазините за сувенири. Притискаше нос в стъклото и ги гледаше, докато очите му се премрежваха. Помнеше евтините кукли от оризова хартия, които Юмико окачваше в стаята му, когато беше болен. По-късно научи, че чрез тях тя е искала да прогони злите духове. Докато се мяташе от пристъпите на треска, Юмико седеше край леглото му и забързано майстореше нови и нови кукли, които трябваше да го предпазят от по-тежки болести.