А после, след като пристъпът отминаваше, тя се заемаше да укрепва тялото и духа му. Беше толкова упорита и последователна, че от детството си насам Ничиреншу не знаеше какво е болест.
За него Юмико беше и майка, и баща. Не пожела да се омъжи повторно, не допусна в дома си нито един любовник. Използваше времето си за изучаване на древни ръкописи, които събираше из цялата страна, и често се губеше по цели седмици.
Момчето заспиваше под акомпанимента на напевните й псалми, които се смесваха с жуженето на нощните насекоми зад прозореца.
Макар да беше дребна и изящна, тя обладаваше желязна воля. Духът й беше олицетворение на това, което японците наричат „тетцу но кокоро“ — стоманена душа. Дори смекчени от патината на времето, спомените му за нея не бяха свързани с никаква проява на слабост. Обичаше го много, но никога не го глезеше. На практика дори не го докосваше.
Ничиреншу си спомняше ясно само една случка от детството си. Занесе у дома едно кученце, което беше сритал край училището. Просто ей така, вероятно от отегчение. Вече беше започнал да тренира при Митцунобе и един ритник се беше оказал достатъчен, за да строши врата на животинчето.
Юмико хвърли поглед на кученцето и му заповяда да го изхвърли извън къщата. После го вкара вътре и го напердаши.
Не притежаваше достатъчно сила, за да му причини болка, но разцепи кожата му с нещо остро, вероятно пръстен. От лицето на Ничиреншу рукна кръв.
Видяла това, майка му изпадна в истински ужас. Изкрещя като луда, стисна го в прегръдката си и започна да го люшка напред-назад.
След секунди горещите й сълзи намокриха устните му. От гърлото й се проточи болезнено стенание. Той потръпна. Никога не беше чувал подобен звук от човешко същество, толкова натежал от отчаяние.
Този миг се оказа преломен и за двамата, макар че никой от тях не усети това. Душите им се сляха. Ничиреншу изпълняваше всичко, което искаше тя от него. Това беше вършил и преди, но сега нещата се промениха. Защото започна да вярва в това, в което вярваше тя. Стана леко и неусетно, просто защото я обичаше. Тя беше живота, той беше готов да направи всичко, само и само да не чува отново този отчаян стон.
Тя остана най-красивата жена в живота му, времето беше безсилно пред спомените. Лицето и фигурата на Юмико бяха запечатани в съзнанието му с невероятна яснота.
Видя я гола едва след като почина и някой трябваше да я подготви за погребението. Това беше единствената гледка, която пожела да забрави. Лицето й беше съвършено дори в смъртта, но под чаршафа ясно се виждаха обезобразените части на дребното й тяло.
„Мейничи“. На този ден Юмико оживяваше и се връщаше при него. Достатъчно беше да дойде и да коленичи пред гроба й. Чувстваше се близко до нея, усещаше духа й като нежна мантия около раменете си.
Сутринта се събуди рано, на душата му беше тежко. Започна да навлича празничните дрехи за поклонението, но притеснението отказа да се разсее. Беше сънувал Мариана Мейрък, която, Бог знае защо, го целуваше. Притиснала главата му до гърдите си, тя нежно шепнеше в ухото му, а той ридаеше.
Събуди се рязко, ушите му напразно се напрягаха да доловят смисъла на думите й. С какво го беше развълнувал тихият шепот? Много му се искаше да разбере. Сричките плуваха в главата му, усещаше ги, но не можеше да ги дешифрира…
Сега, попаднал под влиянието на майчиния дух, той усети как тъгата се разсейва. От устата му се откъсна тиха въздишка на облекчение. Отново си спомни деня, в който Юмико го беше прегърнала. Измина доста време, преди да му поиска обяснение.
Защо уби кученцето?
Не отговори веднага, някъде дълбоко в себе си чувстваше, че от думите му ще зависят бъдещите им отношения.
Бях ядосан, отвърна най-сетне той.
На какво, на кого?
Блестящите очи на Юмико внимателно го наблюдаваха.
На децата в училище. Подиграват ми се, защото съм външен човек. Казват, че изобщо не съм японец, винаги са срещу мен.
Юмико продължаваше да го гледа втренчено.
Показа ли им чувствата си?
Постоянно го правя. Но те ми се смеят, наричат ме с мръсни имена, понякога дори ме замерят с камъни.
Тогава защо не изкара гнева си на тях? Защо отнемаш живота на създание, което не ти е сторило нищо лошо?
Главата му засрамено се сведе.
Страхувам се от тях.
Тук страхът няма нищо общо, остро отвърна Юмико. Всичко е въпрос на чест. Попитай сенсея си и ще видиш какво ще ти отговори. А и ти знаеш това дълбоко в сърцето си. Нямаше сълзи, нямаше докосване. „Тетцу но кокоро“ блесна в душата на Юмико с такава сила, че думите й заприличаха на куршуми, забиващи се дълбоко в мозъка му. Докато не се изправиш срещу тях и не им покажеш, че грешат, в душата ти няма да има място за чест!