„Мейничи“. Денят на мъртвите. Ничиреншу вдишваше спомените си за Юмико, сърцето му се изпълваше с наследството, което щеше да остане вечно живо — „тетцу но кокоро“.
Не му беше необходимо напомнянето на Резидента за този ден. Каза го случайно, сякаш между другото, по време на връзката им късно през нощта.
— Ще идеш на гроба на майка си и ще запалиш ароматични пръчици в нейна памет — заповяда Резидента, сякаш това беше част от деловите им отношения.
— „Мейничи“ е дълбоко личен ритуал, вътре в семейството! — възнегодува той. — Вие нямате право да се бъркате в подобни неща!
— Напротив, имам — отвърна Резидента. — Защото ти предстои и още един ритуал, но него можеш да извършиш само с моята подкрепа.
Ничиреншу наостри слух и попи всичко, което започна да разяснява Резидента.
— Как е възможно да знаете това? — учуди се той, когато насреща се възцари мълчание. — То е невероятно!
— Знам всичко, което трябва да се знае за теб — отвърна електронният, лишен дори от пол глас. — В крайна сметка така успях да те завербувам, нали? Под мой контрол ти виждаш нещата по друг начин, имаш цел в живота. Вече не си просто убиец, който предлага услугите си за пари. Животът не може да се мери с бройката на ликвидираните хора. Това е безсмислено, това е хаос.
Ничиреншу не отвърна нищо. Кой знае защо мислеше за Мариана. Беше на път да я спаси, но се провали, защото не отчете посоката на вятъра и силата на дъжда. Първичните елементи на природата. Стана ясно, че е много по-добър да отнема живота, отколкото да го спасява. В тази мисъл имаше нещо, което принадлежеше на майка му.
Топлите слънчеви лъчи погалиха гърба му. Сякаш бяха ръцете на Юмико, които го къпеха. Тя правеше това само когато беше много болен. Вдигна глава и насочи поглед нагоре, отвъд малкия паметник. Гробовете бяха подредени в стройни редици, между тях помръдваха цветни петна, сякаш щрихи от четката на опитен художник. Близките на мъртвите. Само те нарушаваха сивото еднообразие на гробището.
Премести очи надясно. Резидентът се оказа прав. До гроба на майка му имаше празно място, запазено за него самия. Но откъде е научил това? Зная всичко, което трябва да се знае за теб. Ничиреншу пристъпи към съседния парцел, ръцете му извадиха малка градинска лопатка изпод кимоното. Отмери шест сантиметра от левия вътрешен ъгъл на гроба, после още шест в перпендикулярна посока.
Лопатката потъна в затревената пръст.
Никой не му обръщаше внимание. Хората стояха пред паметниците на мъртвите си близки, потънали в спомени. Изкопа дупка, дълбока колкото металната част на лопатката, после започна да рови с пръсти. Не искаше да нарани съдържанието на това, което беше закопано тук и го чакаше.
Скоро напипа горната част на пакета и внимателно започна да разчиства около него. Приличаше на археолог, натъкнал се на древно съкровище. Най-сетне приключи. Пакетът беше продълговат, опакован с плътна оризова хартия. Отстранил последните остатъци влажна пръст, той видя, че хартията беше намазана с някаква предпазна смес. Краищата й бяха изгнили тук-там — това беше доказателство, че пакетът е бил заровен тук преди доста време, може би още в края на Втората световна война. В опаковката му липсваше пластмасата — нещо, което неминуемо би присъствало — ако беше заровен в по-късно време…
Отвори го и се взря в съдържанието му. Беше „нингио“ — една от книжните кукли, които майстореше Юмико. Нямаше никакво съмнение, че това беше нейно произведение. Хартията беше пожълтяла от старост, но той веднага позна стила й.
Разкъсай куклата
Такава беше заповедта на Резидента. Но как да го стори? Това „нингио“ е било направено от майка му! Как да го унищожи?
Той беше дисциплиниран човек. Ти си убиец, каза Резидента преди години, още докато го вербуваше. Ти отнемаш живота с пълно безразличие: ужасяващо безразличие. Не това е твоята мисия в живота. Ти не си ангел на възмездието, майка ти напразно те е подготвяла за подобна мисия. Ти не си хищен звяр, пуснат на воля в тъмната нощ.
Аз съм Ничиреншу, беше отвърнал той.
И името ти е избрано от нея.
Тя вярваше в мен. Единствената на света.
Тя вярваше в смъртта и в нищо друго. Аз вярвам в теб.
Ничиреншу разкъса куклата.
Вътре имаше обезглавено тяло на тигър, изработено от кехлибар. Главата му забръмча. Бръкна в джоба си и извади велурената торбичка, която получи от Мариана Мейрък. Изтръска съдържанието й. Появиха се рамене, врат и зловещо ухилена глава. Също от великолепно загладен кехлибар. Двете части се залепиха една за друга, съвпадащи до милиметър. Това беше „Фу“…