Жанг Хуа мълчаливо кимна с глава. Ву Айпинг се разсмя и поиска сметката.
— Горе главата, другарю министър. Не е лесна работа да станеш патриот.
Столингс беше живял доста време в Ню Йорк и се считаше за врял и кипял сред тълпите пешеходци в метрото. Но Токио беше съвсем друга работа. От години не беше се спускал под земята на този град. Забеляза, че станциите са изключително тихи и чисти, но блъсканицата беше невъобразима. Скоро се почувства като корабокрушенец сред безкрайната навалица.
Погледна часовника си. 12.28 часът. От тунела изскочи влак. Блестящата му муцуна се носеше с невероятна бързина, след миг композицията закова на перона, вратите изсъскаха. Отскочи назад в последния момент. Тълпата се втурна напред, срещу хората, които се опитваха да слязат. Настана невъобразима блъсканица, перонът се превърна в бойно поле.
Столингс гледаше как униформени служители с бели ръкавици донатикват пътниците във вагоните като сардели. После прозвуча звънец и вратите започнаха да се затварят. Униформените продължаваха да блъскат, най-сетне всички пътници бяха натикани. Добре смазаната хидравлика издаде тихо пъшкане и влакът потегли.
За момент Столингс остана почти сам в своя край на перона. Погледът му прекоси релсите и се спря на млада жена в розово-оранжево кимоно, обсипано със златни хризантеми, която стоеше точно срещу него. На краката й имаше дървени „гета“, в ръката се държеше „яномегаса“ — леко чадърче от намаслена оризова хартия. Дори от разстояние личеше, че е тежко гримирана като гейша. Кожата на лицето й беше мъртвешки бяла, устните — две кървавочервени черти.
Тя помаха с ръка.
Столингс моментално се напрегна. Подобна жестикулация на публично място, особено пък от жена, беше нещо съвсем необичайно. После сведе поглед към часовника си и видя, че е точно 12.30. Бръкна в джоба си и извади бележката, гейшата леко кимна с глава.
Бяха му необходими точно деветдесет секунди, за да намери пътя към отсрещния перон. Когато се появи там, гейшата го поведе към един от вагоните на току-що пристигналия влак. Вътре той разпери лакти и успя да осигури някакво жизнено пространство за двамата, след миг видя едно свободно място и й направи знак да, седне. Застана над момичето и го огледа. Беше изключително красиво.
Пътуваха на север, в посока Кита-Сенжу. Столингс знаеше това от картата на метрото, която туристическата компания любезно беше оставила в стаята му и която той си направи труда да разучи, преди да тръгне за Гинза.
След като потеглиха от станцията Нака-Окаши-маши, гейшата стана и се изправи пред вратата. Столингс я последва. Следващата, спирка беше Уено. Пътуването им продължи точно осемнадесет минути.
Изкачиха се на повърхността, щедрите лъчи на слънцето на парка Уено замениха изкуственото осветление на метрото.
— Япари аой куни да!
Това бяха първите думи, които излетяха от устата й. Столингс кимна с глава. Предпочиташе да търси евентуален преследвач, вместо да се наслаждава на богатата зеленина наоколо.
Паркът беше пълен с деца. Пеленачета отваряха усти в количките си, докато майките им ги тъпчеха със сладко „тофу“, току-що проходили момченца се клатушкаха между майки и баби, три-четиригодишни хлапета се гонеха по извитите пътечки и обувките им потропваха върху камъните.
Продължиха напред, децата скоро останаха далеч. Във въздуха все още се носеха пронизителните им крясъци. От двете страни се извисяваха вишни и сливи, чиито клони бяха отрупани с красиви цветове.
Гейшата се спря в подножието на малко хълмче, върху което се издигаха храсти с яркозелени листа. Цветчетата изглеждаха прецъфтели или още неразтворени.
— Това е „тайрин“ — поясни тя с приятния си, леко дрезгав глас. — А онова там — няколко разновидности на „асагао“ — „Лицето на утрото“… Американците ги наричат глории, нали?
— Да.
— Тези тук са „Алените дракони“. Името е китайско, тъй като са били внесени оттам по време на периода Нара. Това е средата на VIII век по западното летоброене — изящната й ръка се вдигна нагоре, кървавочервените нокти блеснаха на слънцето. — За разлика от американските сортове, които цъфтят до обяд, тези тук разтварят цветчетата си в четири сутринта и към девет отново се свиват.
— Това е лошо — промърмори разсеяно Столингс. Той все още се оглеждаше за евентуални преследвачи, които биха могли да ги поемат след излизането им от метрото.
— Напротив — възрази гейшата. — Ние ценим особено високо ефимерността на „Аления дракон“, защото тя отразява неуловимите мигове от живота, които японците непрекъснато се стремят да задържат…