— Какво ще кажете, ако преминем на по-конкретни неща, госпожице? — попита Столингс, решил да прекрати досадните уроци по ботаника.
Гейшата склони глава, синкавочерната й коса проблесна на слънцето, очите на Столингс забелязаха седефената шнола, прикрепваща безупречния кок на тила й.
— Ние вече сторихме това.
— Не виждам никого наоколо — стреснато се озърна Столингс.
— А трябва ли? — засмя се звънко гейшата.
— Якудза не използват жени. Аз приех, че вие работите за някой, който не желае да влиза в пряк контакт с мен… В бележката пише, че…
Гейшата се насочи към малка каменна пейка, полускрита зад буйните храсти „асагао“.
— За какво ви е тази информация? — попита тя и седна.
Столингс пристъпи към нея, в душата му започна да се трупа напрежение.
— Въпросите ще задавам аз, а не вие! — Гейшата замълча, погледът й беше загадъчен. — Аз не зная дори името ви — промърмори най-сетне той.
— Ейко.
— Ейко коя?
— Какво искате от Ничиреншу?
Той се облещи насреща й.
— Наистина ли очаквате да ви отговоря? Плащам, за да получа отговори на своите въпроси! — В момента, в който изрече думите, Столингс изведнъж започна да подозира, че тази жена едва ли ще му предостави чаканите отговори. Ръката му инстинктивно потъна във вътрешния джоб на сакото и стисна дръжката на пистолета.
Измъкна оръжието и процеди:
— Мисля, че ще е по-разумно да се върнем в някоя от по-населените части на парка!
Но ръцете на гейшата вече се бяха раздвижили. Чадърчето от оризова хартия щракна. Вместо да се разтвори на бамбуковата си основа, от средата му изскочи блестящо острие. То свирна във въздуха и се заби в месестата китка на Столингс, малко над палеца. Пистолетът изтрака върху камъните пред краката на гейшата.
— Аз пък мисля, че трябва да останем тук! — спокойно отвърна тя и се изправи. Изрита с крак пистолета под пейката и кратко нареди: — Ела с мен!
Върхът на сабята усили натиска си и Столингс почувства как острата болка се качва нагоре, чак до рамото му. Блокира нервните възли, даде си сметка той, изгарящ от гняв и срам.
Покорно тръгна да заобикаля пейката и скоро потъна сред храстите. Тук никой не можеше да ги види, звуците от града потънаха някъде надалеч. Свързан с гейшата посредством блестящото острие Столингс вече обмисляше контрадействия. Няма жена, която да се справи толкова лесно с мен, мрачно помисли той.
Стисна зъби и рязко дръпна надолу прободената си ръка. Острието разпори кожата му, пред очите му се появиха звезди от непоносимата болка. Но нервните възли бяха освободени. Приведен напред, той се нахвърли върху гейшата. Здравата му ръка се протегна към основата на чадъра.
Вместо да се бори, гейшата леко се дръпна назад и му позволи да завърши атаката. Остави сабята в негово владение, а краткия миг на изненада използва, за да му нанесе страхотен удар „хвърчило“ в корема. Столингс замаяно се олюля, после се свлече в краката й. Косата му опря в коприненото кимоно.
Направи опит да се изправи, но пръстите й потънаха в рамото му. След миг цялата лява част на тялото му стана безчувствена. Опря кървящата си ръка на коляното. Заприлича му на ранена птица, безпомощна и неспособна да се помръдне.
Столингс дишаше тежко, кислородът сякаш не можеше да стигне до дробовете му. Пред очите му се появи черно петно и той потръпна от ужас.
Много пъти му се беше случвало да подкрепя ранените си другари във вихъра на боя, беше чувал шепота им въпреки свистенето на снарядите. От тях знаеше какво означава да се бориш за живота, който си отива, с очите си беше виждал как се вкопчват в него, въпреки сянката на смъртта.
В момента тази сянка надвисваше над главата на Столингс, той я позна и потръпна. Смъртта дойде превъплътена като гейша и това беше твърде необичайно. Не искаше да повярва на очите си, не можеше да допусне, че изящната женска ръка изсмуква жизнените сокове от тялото му.
Той потръпна от желание да се изправи и да смаже тази жена. Искаше да я види просната в краката си. Не го напускаше унижението от факта, че е бил победен от едно толкова крехко създание. Цял живот е бил воин, единственото му желание беше и да умре като такъв. А не по този начин…
После усети тънките пръсти в косата си, главата му отскочи нагоре, очите му се заковаха в избеленото лице на гейшата. Господи, колко е хубава, въздъхна в себе си той. Хубава и смъртоносна!
Очите й бяха по-тъмни от нощта, очертанията на устните й — съвършени. Зад главата й тичаха бели облачета, небето променяше цвета от яркосиньо към графитеносиво, после стана плоско като изпрано платно.