Откъсна очи от приведената фигура е цената на доста усилия, краката му неохотно поеха по покритата с камъни пътека. Коленичи пред гроба на Май и потъна в ритуално съзерцание.
Изведнъж усети, че някой се е изправил точно зад него. Лека, почти ефимерна сянка падна върху раменете и ръцете му, стиснали ароматичните пръчици. Откога ли е тук, глупаво се запита той, сякаш това имаше някакво значение.
Вдигна глава и срещна гълъбовия поглед на слабата европейка. Душата му потръпна от необяснимо смущение.
— Моля за извинение — промълви тя на сравнително добър кантонски диалект. — Надявам се, че не съм ви попречила. Исках просто да ви изчакам да свършите… — в очите й се появи безмълвен въпрос, после главата й решително се поклати. — Всъщност имам нужда от помощ. Мисля, че се изгубих… Дойдох дотук с такси, но нямам никакво понятие как ще се върна. Случайно да отивате към центъра?
На лицето й се появи лека усмивка, ръката й махна към близкия гроб:
— Тук е погребан брат ми. Беше мисионер… — гласът й заглъхна, в очите й се появи плахост. Изглеждаше ужасно притеснена, че нарушава уединението на непознат човек.
Зи-лин бавно излезе от вцепенението. Прочисти гърлото си и развълнувано преглътна.
— Не се безпокойте, почти бях свършил… — изправи се на крака и добави: — Жена ми…
— Съжалявам.
Видя, че наистина изпитва това, което казва, сърцето му се стопли. Преглътна още веднъж и промърмори:
— Аз също, за брат ви…
На лицето й се появи невинна усмивка, изведнъж заприлича на момиченце.
— Той беше много щастлив тук, работата му спореше…
Замълчаха за миг, тишината беше плътна и някак натежала от неудобство. Откъм реката долетя звукът от протяжна корабна сирена, Зи-лин я прие като предзнаменование.
— Ще ви взема със себе си до центъра, разбира се — каза той. — Но ако имате малко свободно време, бих ви предложил кратка разходка до близкия храм… Казва се Лон Хуа, харесвам го още от младежките си години… И двамата ще се освежим след гробището…
— Разумно ли е? — изгледа го продължително слабата жена. — Какво биха казали хората?
Зи-лин беше рядко изключение по отношение на клюките и подмятанията зад гърба, които в Шанхай, пък и в цял Китай, отдавна се бяха превърнали в истинско изкуство. Дори за миг не му минаваше през ум, че личният му живот е обект на одумки и измислици, тъй като беше достатъчно богат и известен.
— Но какво могат да кажат? — малко объркано попита той.
Тя звънко се разсмя и той още повече се обърка.
— Какво ли не, особено когато става въпрос за страстта на китайците към клюките… Например тайна любовна среща…
— Това би било прекалено! — изчерви се Зи-лин.
— Точно така — продължаваше да се усмихва тя. — Но никой не може да контролира главите и езика на хората…
Зи-лин беше на по-друго мнение, тъй като цял живот беше вършил именно това. Изпита чувството, че по време на този разговор ролите им се размениха. Тя му говореше така, сякаш той е „гуай лох“, а самата тя — китайка. Странно, въздъхна в себе си той. И възбуждащо.
— Страхувате ли се от това, което хората говорят за вас? — попита.
— Ако се страхувах, нямаше да съм тук — засмя се тя. — Китай не е най-доброто място за една истинска дама. А аз съм точно такава в очите на моите приятели и роднини.
— Грешат ли?
— В моята страна никой джентълмен не би си позволил подобен въпрос.
— Аха, може би именно по тази причина сте тук — пошегува се той.
— Не — поклати глава жената, изведнъж станала сериозна. — Дойдох да погреба брат си, който почина от малария…
„Това ли всъщност е истинската причина?“, запита се в себе си тя. Погребах го преди повече от месец, траурът отдавна изтече. Освен това Майкъл беше водил щастлив и пълноценен живот. Нещо, което едва ли бих могла да кажа за себе си… После се замисли върху думите на Зи-лин и изведнъж вдигна глава:
— Но как бих могла да дойда с вас, господине? Та ние дори не се познаваме!
— Хиляди извинения — почервеня отново той. — Името ми е Зи-лин Ши. — Умишлено постави фамилното си име накрая, просто за да я улесни.
— Е, добре, Ши Зи-лин — въздъхна тя, използвайки правилното обръщение. — Радвам се да се запозная с вас. Моето име е Атена Нолан.
Тя имаше доста тъмна кожа за „гуай лох“, гладка и без нито едно петънце. Очите й имаха издължена форма и най-наситеният тъмнокафяв цвят, който беше виждал Зи-лин. Каза, че ги е наследила от майка си — хавайка, която била потомка на първия островен крал — Камехамеха I. Баща й бил англичанин, който бродел по целия свят, точно както и дядо й. На Сандвичевите острови (както ги нарекъл капитан Кук при откриването им през 1778 година — около хиляда години след като били населени от полинезийците) се появил благодарение на политическите си предпочитания и близко приятелство със Санфорд Б. Доул — сегашния губернатор.