Всичко това Зи-лин научи осем дни след първата им среща, която приключи със завръщането в центъра на града. Макар да разговаряха откровено, никой от двамата не пожела да компрометира другия, в крайна сметка Зи-лин се почувства разочарован от себе си. Още на млади години си даде сметка, че е бунтар и идеите му коренно се различават от тези на неговите съвременници. Затова сега се срамуваше, усетил се здраво оплетен в паяжината на обществените порядки.
Това чувство не продължи дълго, тъй като само след седмица отново срещна Атена, този път на някакъв прием, даден от „Сойър & синове“. Официално ги запозна Андрю Сойър — вече деветнадесетгодишен младеж, заемащ редовен пост в администрацията на компанията.
И двамата изпитаха удоволствие от факта, че ги представят един на друг, а те се държат като напълно непознати.
Зи-лин стори дълбок поклон и целуна ръка на Атена, съвсем в западен стил. Тя изглеждаше възхитена.
— Приятно ми е, господин Ши.
Очите им се смееха, но лицата им останаха сериозни и сдържани. Първата им среща в гробището се превърна в дълбока и ревниво пазена тайна. Зи-лин имаше чувството, че няма нищо по-прекрасно от свенливостта им в онзи топъл слънчев ден.
Атена видя у Зи-лин всичко онова, от което беше избягала. Хаваите бяха започнали да я потискат, не помагаха нито тюркоазните вълни на плажа, нито шепотът на палмите, нито прекрасната панорама. Красотата засядаше на гърлото й като лепкав сироп, сънят бягаше от клепачите й. Стана нервна и избухлива, не се интересуваше от нищо. Съобщението за смъртта на Майкъл посрещна като спасение. Моментално започна да се готви за път и се качи на първия кораб за Китай, въпреки протестите на фамилията. Едва ли щеше да тръгне, ако баща й беше у дома. Но за късмет той се намираше на континента, зает с политическите си задачи.
В нейните очи Зи-лин се превърна в ярък представител на източната екзотика, за която беше чела като ученичка. Той беше изключително интелигентен и известен в средите си човек. Моментално усети докосването на силния му дух, изпита възхита и страхопочитание. Винаги беше мечтала да притежава подобен дух, или поне да бъде близо до него. Но може би най-важното, което я привличаше у този човек, беше откритото му възхищение от личността й. Виждаше го да потрепва в дълбоките черни очи, това я топлеше и радваше едновременно. Влюби се в него и беше горда от факта, че е в състояние да укроти този могъщ дух.
Едва сега си позволи да признае колко се беше страхувала от дългото пътешествие. Прие го като единственото спасение и прогони страха от душата си. Получила добро и продължително образование, тя живееше с чувството, че може да се слее с всяка нация на света, че може да приеме и заживее с различни ритуали и културни традиции.
Но Китай се оказа нещо съвсем различно, нагаждането й към местната култура изведнъж й се стори невъзможно. Едва сега, потопила се в пламенния поглед на Зи-лин, тя разбра, че опасенията й са били неоснователни. В крайна сметка Китай не е онази враждебна и затворена страна, която я посрещна. Чувствата на местните хора бяха като чувствата на всички хора по света. А любовта може да разцъфне навсякъде, дори и тук…
Той каза няколко думи, тя се разсмя, пръстите й леко докоснаха ръката му. Контактът я прониза като електрически ток. Отново се разсмя, опиянена от чудесното усещане.
Разбира се, той искаше да знае повече за името й.
Тя се усмихна на въпроса му, а той се удиви на начина, по който една усмивка може да променя човешкото лице.
— Често ми задават този въпрос, господин Ши. Кръстена съм на баба си по бащина линия. Тя е била гъркиня, срещнала дядо ми в Мала Азия по време на археологически разкопки в Хисар лик, Троя…
— Страхувам се, че за пръв път чувам за Троя — поклати глава Зи-лин.
— А за Омир чували ли сте?
— Омир? — преобърна странната дума в небцето си и отново въздъхна: — Не.
— Прекрасно — отвърна със светнало лице тя. — Значи вие ще ме запознаете с историята на Китай, а аз ще ви чета Омир и ще ви предавам уроци по древната история на западната цивилизация.
„Илиадата“ не му направи кой знае какво впечатление. Изпита уважение към сложната стихотворна форма, но основната тема му се стори прекалено сходна с древната история на Китай, изпъстрена с междуособни войни.
За сметка на това хареса „Одисеята“. Изключително много му допадна изобретателността и непоколебимата решителност на Одисей в тежката борба с многобройните врагове, неизменно молеше Атена да прекрати четенето преди отговора на поредната загадка, който държеше да открие сам. Така сравняваше ума си с този на легендарния герой. От гърдите му се откъсваше дълбока въздишка на задоволство, когато слушаше за справедливото отмъщение на Одисей.