— Разбирам. Дори и Мариана…
— Какво?
— Джейк, ти явно мислиш единствено за Ничиреншу. Нямаш време за нея, за мен или за когото и да било… Ничиреншу ни е прогонил от живота ти. Някога прекарвахме заедно свободното си време и ни беше приятно. Но сега ти искаш да говорим единствено за Ничиреншу и поредния ти план за елиминирането му. Вече не помня кога за последен път съм виждал усмивката ти…
— Не мога да се смея, докато този тип е на свобода!
— Точно тук грешиш, приятелю! — насочи показалец в гърдите му Дейвид Ох. — Казваш, че Ничиреншу прегръща смъртта като своя любовница. Но ти правиш абсолютно същото. Тези три години след Сумчун ти не живееш, ти просто умираш!
На вратата се почука и двамата се обърнаха. Дейвид с изненада откри, че пазачът пропуска жената, която беше забелязал да тича под дъжда на паркинга. В процепа видя единствено очите й, част от деликатното носле и чувствените устни, но това беше достатъчно да оцени необикновената й красота.
— Тук ли лежи Джейк Мейрък?
Той мълчаливо кимна и се обърна към Джейк. Усещаше вълнуващото й излъчване дори през тънката преграда на вратата.
— Помисли за това, което ти казах, приятелю… Може да се окаже много важно.
После кимна, плъзна се покрай жената и излезе в коридора.
Тя влезе, затвори вратата зад себе си и се облегна на стената до нея. Сякаш се страхуваше да пристъпи навътре.
Джейк правеше върховни усилия да остане буден. Беше крайно изтощен, мислите пробягваха в замъгленото му съзнание като някакъв разпокъсан сън.
Усетил чуждото присъствие, той надигна глава и попита:
— Кой е?
Пред очите му се стелеше гъстата мъгла на съня. Изпитваше болка навсякъде по тялото си и искаше да се отърве от нея. Единствен начин за това май беше сънят… Но чуждото присъствие му пречеше да се отпусне.
— Кой е? — отново попита той, този път далеч по-тихо.
— Не ме ли познаваш? — жената най-сетне напусна мястото си до стената и пристъпи към леглото. — О, Джейк! — ръката й се плъзна напред и нежно докосна бузата му между бинтовете.
Пръстите му се вкопчиха в нейните и започнаха да опипват гладката кожа. Очите му правеха отчаяни опити да се фокусират.
— Коя си?…
— Блис — прошепна жената. — Някога играехме…
— Играехме на змии на улица „Ладър“! — очите му се разшириха от смайване, пулсът му рязко се ускори. Направи опит да се надигне, но не успя. — Блис? Как е възможно?
— Това беше през зимата — продължи тя. — През лятото крадяхме сушен скат от магазините в Западния квартал…
— А през цялата година ядяхме свински котлети с ориз от картонени чинийки на пристанището… — Замайваща слабост обземаше тялото му, но той отказваше да затвори очи. — Беше толкова отдавна… Но аз си спомням всичко… — Изпиваше я с очи, сравняваше външността й със спомените си. Често се беше питал как ли ще изглежда Блис, когато порасне… Сега вече знаеше, от устните му се изтръгна тиха въздишка.
— Беше толкова мъничка… Съвсем дете… — Държеше ръката й и я галеше като слепец. — Как се появи тук, Блис?… След толкова много години… Това не е възможно!
— Сега трябва да почиваш — меко промълви тя. — Ще имаме време да си поприказваме, като се събудиш.
Подобно на всички големи световни столици, и Вашингтон е концентрирал в себе си огромна власт. Власт, която привлича като магнит хора от най-различни краища на огромната страна. Същевременно преобладаващата част от населението на столицата няма никаква представа за притегателната сила на властта. Това са обикновените смъртни — онези, които работят от девет до пет, после се връщат у дома за телешкото с картофи пред телевизора, слагат в леглата ревливите си деца и се просват върху съпругите си в комична имитация на интимност…
Властта означава различни неща на различни места. В Ню Йорк — финансовото сърце на Америка, властта означава да се появиш на Бродуей с удължена по поръчка лимузина „Волво“; в Холивуд — американската столица на забавленията, тя означава да изиграеш партия тенис със Силвестър Сталоун. Но във Вашингтон — там, където се крие истинската власт, при това само за онези, които са в състояние да я видят, тя се изразява чрез бройката на ексцентричните чудатости. За директора на Агенцията чудатостите бяха безкрайни в своето многообразие.
За Антъни Беридиън най-приятната от тях беше просторната къща от XIX век в Грейт Фолс, Вирджиния. Сгушена в най-ниската част на малка долина и заобиколена от полегати гористи хълмове, тя се намираше само на един час път от главната квартира на Агенцията, разположена в северозападната част на Вашингтон. Някога е била използвана за секретна квартира на Военното разузнаване, а след това и на ЦРУ. Говореше се, че по време на Втората световна война дотам отскачали за кратка почивка Айзенхауер и Дълес, а понякога дори и „Лудия Бил“ Донован… Разбира се, това бяха само непотвърдени слухове и нищо повече. А фактът, че Антъни Беридиън им вярваше напълно, само доказваше обичта му към този дом.