Пред прага на една стая в дъното го принудиха да се събуе. Прекрачи прага и установи, че се намира в помещение с шест татамита. Стените бяха боядисани в традиционния цвят на изпечена глина, таванът беше покрит с тънки кедрови дъсчици. На стената вдясно имаше „токонома“ — ритуална ниша. Средата й беше запълнена с леко издигната платформа, върху която беше поставена изящна керамична ваза с една-единствена свежа лилия. Зад нея беше окачен традиционният плакат от зебло, на който с калиграфски шрифт пишеше:
Където плющят генералските знамена, там е неговата армия; където сочи генералът, натам напредва тя. А когато генералът наказва за престъпления, армията се подчинява. Така се печелят сраженията.
Джейк неволно се запита дали ще се срещне с генерала.
Вляво се отвори врата от оризова хартия, в стаята влезе единият от онези, които го бяха прибрали от хотела. Задържа вратата отворена и зад него се появи още един мъж. Крачеше енергично, от фигурата му лъхаше авторитет. Застана пред Джейк с леко разкрачени крака, присъстващите изведнъж изпитаха чувството, че се намират в съдебна зала.
Джейк се зае да го изучава. Широки рамене, тесен кръст, издути гърди и бичи врат, над който властвайте кръгла, остригана почти до голо глава. Ушите бяха малки и прилепнали, очите — ярки и блестящи под изненадващо гъстите вежди. Устата беше широка и почти напълно лишена от устни.
Беше облечен в тъмен костюм с европейска кройка, вратовръзка на червени райета и бледорозова риза. Единственото украшение на изисканото облекло беше малка златна игла на ревера. Едва след като мъжът вдигна ръка, Джейк видя и тежкия златен пръстен във форма на дракон върху безименния пръст.
— Името ми е Микио Комото — започна без увертюри мъжът. — Саракинът, от когото сте взел пари на заем, работи за мен. Намирате ме в твърде неподходящ момент, господин Ричардсън. Поначало не разполагам с време за хора като вас — размаха паспорта на Джейк във въздуха и продължи: — Какво да правя с вас? Молите за услуга, а после проявявате невъзпитанието да не се издължите. Вие, комарджиите, всички си приличате. Очите ви винаги са по-големи от стомасите! — тук той прибегна до думичката „хара“, която означаваше както стомах, така и една особена душевна уравновесеност, която е на голяма почит у японците.
Сърцето на Джейк ускори ритъма си. Предположението му се оказа точно и именно това беше човекът, заради когото беше прелетял океана.
— Оябун — промълви той и се поклони дълбоко, според традициите на Якудза. — Ще ми позволите ли да се извиня пред вас и вашия саракин по подобаващ начин?
Микио Комото не отговори нищо и Джейк пристъпи крачка напред. Боецът до вратата се наежи, но оябунът го спря с повелителен жест. Черните му очи бяха забити, в лицето на Джейк, изражението му беше такова, сякаш фиксира гущер върху напечена скала.
Джейк бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейла. Бавно преброи банкнотите, които покриваха не само заема от предишната нощ, но и огромната лихва. После прибави към тях още сто хиляди йени и положи купчината в краката на Комото.
— Съжалявам за неудобството, което ви причиних, оябун — склони глава той. — Надявам се, че ще бъда извинен, а допълнителната сума, която прибавих към дълга си, ще бъде достатъчна компенсация за отнетото време.
Комото направи знак на своя човек да прибере парите, после процеди:
— Тоши-сан, изпрати този „итеки“!
Пусна паспорта на мястото, върху което допреди миг стояха парите, и се обърна да си върви.
— Аз зная кой сте, оябун — обади се Джейк. — И ви моля да поговорим по един важен въпрос.
Комото леко се извърна.
— Нима мислите, че ще ме впечатлите с познанията си по родния ми език? — презрително се усмихна той. — Или пък с това, че познавате част от нашите ритуали? Вие сте „итеки“. Варварин. А аз не разговарям с варвари. Просто вземам парите на онези от тях, които са слаби като вас!
— Оябун, дойдох тук заради Ничиреншу.
— Не познавам никакъв Ничиреншу.
— Кей Кисан беше оябун на Якудза. Вие също. Клановете ви се намират в остро съперничество заради Тошима-ку. Няма ли да е по-добре, ако ме изслушате?
Очите на Микио Комото опасно проблеснаха, Джейк почти физически усети как кипва. Когато проговори отново, гласът му беше толкова леден, че можеше да замрази цялата стая:
— Якудза оправят проблемите помежду си, никога не позволяват на друг да прави това. Може би мислите, че сте много умен заради начина, по който се добрахте до мен, но ще ви кажа, че грешите. Проявихте глупост. В някои особено тежки случаи аз решавам, че парите на варварите са малка награда. И тогава ги убивам! — последното изречение беше изстреляно като куршум, върху лицето му се изписа гняв и презрение: — Тоши-сан, вземи този варварин и го изхвърли оттук заедно с паспорта му! В тази стая има миризма, която не мога да понасям!