Странно пискливият му глас изглеждаше точно толкова висок, колкото да го чува, беше дистанциран и спокоен. Местиха я на няколко пъти, винаги с превръзка на очите. В крайна сметка чувството й за дезориентация стана по-силно от самата тъмнина.
— Къде съм? — запита Мариана. За разлика от Джейк тя не говореше японски и използваше един от кантонските диалекти.
— Нахраниха ли те днес? Сита ли си?
— Да — отвърна тя. — Но нямам апетит.
Отговори й мълчание.
— Чувствам се като плъх в капан — добави.
— Не разбирам…
— Липсва ми светлината…
— Съжалявам.
Пред очите й блесна ярко слънце, тя неволно вдигна длани. Чу го как се отдалечава от вратата, през премрежените си клепачи виждаше единствено част от свивката на ръката си. В главата й се блъскаха безброй въпроси, но тя не искаше да ги задава, без да възстанови напълно способността си да вижда. Беше страшно да се чувства толкова беззащитна.
— Трябва да пазим дълбока тайна — промърмори, Ничиреншу. — Това е причината за разместването и стаите без прозорци. Опасността беше голяма.
— А сега?
— Нищо не се е променило.
Отново настъпи тишина. Какво ли прави той?
— Къде съм? — отново попита тя.
— Това няма значение за теб — долетя равнодушният отговор. — Някъде в Токио.
Усети го по-близо до себе си.
— Започвам да съжалявам, че направих това, което поиска от мен.
— Не разбирам — отвърна той на тромавия си английски. — Жива си, „фу“ е на сигурно място.
— Държиш ме затворена дни наред, в пълен мрак. Сама съм, не ми предлагаш никакви обяснения — в гласа й нямаше враждебност: — Как очакваш да се чувствам?
— Честно казано, не съм мислил за това — отвърна той с искрено объркан тон. — Направих всичко необходимо да ти осигуря закрила срещу враговете.
— Ами ако лъжеш?
— В онази нощ не те излъгах, нали? Видя всичко с очите си. Това е истината.
— Вече не съм сигурна какво е истина и какво лъжа — раздразнено отвърна тя.
— Ще плачеш ли?
Главата й отскочи, гневът почти изчезна.
— Нима мислиш, че ще ти доставя и това удоволствие?
— Струва ми се, че жените правят точно това, когато са в стрес.
Беше облечен в пепелявосив ленен костюм с отлична кройка. Консервативната яка на снежнобялата риза се впиваше във врата му. Гъстата черна коса беше сресана назад и разкриваше широкото чело, чертите на лицето му бяха забележително правилни. Имаше изключителни очи, такива Мариана беше срещала единствено у Джейк. Уплаши се от това, което лениво плуваше в тях, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Изглеждаше отлично, фигурата му издаваше сила и гъвкавост. Въпреки страха в душата си, а може би именно заради него, тя усети как нервите й се обтягат.
— Ти си пълен идиот!
После забеляза ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха плътно покрити с мазоли, повърхността им беше жълтеникава като слонова кост и положително точно толкова твърда. Те влизаха в рязък контраст с деликатните издължени пръсти, на които можеше да завижда всяка жена.
Ничиреншу я гледаше спокойно.
— Трябва да тръгваме — обади се след известно време.
— Къде? — вдигна очи тя.
— Извън Токио — отвърна той и с това се изчерпаха всичките му обяснения.
Джейк нямаше друг избор, освен да чака. Измина няколко пресечки пеша, после влезе в голям магазин. Купи малко тефтерче и флумастер, после се насочи към близката кръчмичка. Отмести мънистената завеса и се настани на една маса в ъгъла. В съседство двама старци пиеха бира и ожесточено играеха на „го“. Други посетители нямаше, вероятно защото беше времето на следобедното затишие.
Джейк поръча бира „Кирин“ и „шиояки“. Поиска втора бира, когато преполови препържената в сол риба. Старците продължаваха да играят, но ентусиазмът им видимо намаляваше.
Джейк извади бележника и започна да чертае по памет плана на къщата, в която се беше срещнал с Микио Комото. Преди да се отбие в магазина, беше направил пълен кръг около имението и вече имаше груба представа за големината и формата му. За вътрешното разположение на стаите получи допълнителна представа и благодарение на онзи Тоши, който го изведе през главния вход. Нахвърля стаите на хартията и се зае да определя техните функции. След това премина в областта на догадките, опитвайки се да си представи помещенията, които не беше видял.