А под дебелата букова сянка беше прохладно дори и в най-горещите дни на август.
Ничиреншу запари чай и излезе да го пие на каменната веранда — неразделна част от всеки японски дом. На такава веранда беше играл като дете. Издигната само на едно стъпало от градината, тя имаше много и най-разнообразни функции. През лятото вратата от оризова хартия винаги беше отворена и вътрешните помещения поемаха свежия бриз, който, особено на по-малка надморска височина, носеше значителна прохлада. През зимата същата врата просто се демонтираше и верандата се превръщаше в допълнителна стая. Но тя имаше и друго, чисто социално приложение. Там японецът контактува с ближните си, там може да покани на чаша чай дори случайния минувач или пощальона. Защото влизането в самата къща неизменно се придружава от сложни ритуали, официално представяне и съответно посрещане. То нарушава святата неприкосновеност на дома и в много случаи е неподходящо. Верандата се явява онази междинна територия, върху която могат да се осъществяват по-малко официални и далеч по-непринудени контакти.
Отправил поглед към величествените масиви на север, Ничиреншу лениво прехвърляше в главата си всичко това. От време на време бъркаше с пръчици за хранене в малък буркан. Вътре имаше домашно приготвено „умебоши“ — сладко от червени сливи, ферментирало в листа от „шизо“, които имаха вкус на мента. Поставяше сливите върху пласт от добре сварен ориз и закуската, известна тук като „Изгряващо слънце“, беше готова. Ядеше бързо, пръчиците правеха резки и точни движения.
Върху покрития с дъски под на верандата се мерна още една сянка.
— Гладна ли си? — попита, без да се обръща той. — Тук съм ти приготвил нещо за хапване…
— Уморена съм — отвърна Мариана Мейрък. Беше облечена в кимоното, което Ничиреншу откри във вътрешността на хижата. Стана й съвсем точно, изработката му беше стара, но много добра. Оцветяването беше в убити тонове на сиво, ръждивочервено и морскосиньо. На краката й имаше снежнобели домашни чорапи „таби“, пъхнати в дървени чехли. Ничиреншу се обърна при звука от стъпките й.
— Не си тромава — отбеляза той. — Не ходиш като бяла жена.
— Това комплимент ли е?
— Обикновено наблюдение.
Тя седна до него и внимателно подгъна полите на кимоното под коленете си. Между тях останаха купичките с ориз и бурканчето „умебоши“, малко по-настрана бяха чашите за чай.
— Пий — меко промълви Ничиреншу. — Сигурно си жадна.
— Искам Джейк.
Красотата на лицето й се нарушаваше от черните кръгове под очите, контрастни като отворени рани. Тревогата и липсата на сън си личаха отдалеч.
— Виждаш ли онзи висок връх на север? — посочи Ничиреншу. — Казва се Широумаяма, Белият кон… През зимата е закръглен, но през май започва топенето на снеговете и селяните твърдят, че придобива формата на конска глава. Тогава е най-доброто време за сеитба на ориз… На практика е бил кръстен именно „Оризова сеитба“, но някой слабо грамотен писар в миналото го регистрирал с йероглифа „широ“, прибавяйки още една точица отгоре и името си останало погрешно…
— Лесно би могло да се промени — сви рамене Мариана и отпи глътка чай.
— Нищо в живота не става лесно — поклати глава Ничиреншу и остави чашата си настрана. — Особено когато става въпрос за поправяне на чужди грешки…
Мариана го погледна. Имаше чувството, че говори за съвсем други неща. В думите му имаше някаква меланхолия и тя неволно потръпна. Сякаш беше чула далечния глас на бухал в хладна, обляна от лунните лъчи есенна нощ…
— Кога ще мога да видя Джейк? — попита тя и притисна лакти до тялото си.
— Опасността е навсякъде около нас — Промърмори с отсъстващ глас Ничиреншу.
Мариана вече започваше да свиква със странното му поведение. Разбра, че трябва да интерпретира думите му, тъй като никога не получаваше ясен отговор на поставените въпроси.
— Това го чух още като ме откри в Хонконг — отбеляза тя.
— Казах ти истината — отвърна той и се зае да пълни чашите с топъл чай. — Врагове се създават навсякъде и по най-различни начини. Това важи както за „уей ки“, така и за реалния живот. Следвайки моите указания, ти прояви здрав разум…
— Просто нямах какво да губя — сви рамене Мариана. — Но Джейк положително е дълбоко разтревожен.
— Може би това не е чак толкова лошо.
Мариана рязко завъртя глава, в очите й блеснаха целият гняв, учудване и страх, които беше насъбрала през последните дни. Ничиреншу очевидно усети това, тъй като тялото му леко се размърда.