Добре че няма къде да се отбият, помисли си той. Пътят беше толкова тесен, че не позволяваше дори място за аварийно спиране. Гумите започнаха да вият в поредния остър завой, стомахът му се преобърна от натиска на центробежните сили. В подобно време няма да го видят, дори да подозират, че някой ги следи. Задницата отново поднесе, от устата му се откъсна проклятие. Върна колата на пътя и включи парното, за да издуха влагата от стъклата.
— Дъждът се качва нагоре.
Изправена на прага, Мариана наблюдаваше Ничиреншу, който се беше привел над средната дъска. В ръката си стискаше един черен пул, очите му внимателно оглеждаха разположението на фигурите. Положи го на едно кръстовище, вдигна бялото камъче в съседство и едва тогава я погледна.
— На тази височина бурите са доста силни — рече. — Но ти не се безпокой, тук сме в пълна безопасност.
Мариана се усмихна. Проявата на загриженост от негова страна беше доста иронична на фона на това, което я беше принудил да преживее. Една буря едва ли ще я убие…
— Като дете много обичах светкавиците — промълви унесено тя. — Баща ми знаеше това и ме извеждаше в полето по време на буря. Плачех, когато не успявах да видя така желаната светкавица… А брат ми казваше, че съм смело дете.
— Притежавала си по-силна привързаност към природата от него — каза Ничиреншу. Тонът му беше напълно неутрален, тя така и не разбра това комплимент ли беше, или порицание.
— Ничиреншу — прошепна името му тя. Очите му я гледаха така, сякаш беше кошута, внезапно изскочила на горска пътека пред краката му. Тишината се проточи. Тя не добави нищо, той не я подтикна да го стори. Колебанието й беше дълго, но накрая все пак го преодоля: — Може би е време да тръгваме…
Той поклати глава и сърцето й замря.
— Не мога да понасям повече тази насилствена изолация! Не искам дори да си представя какво преживява в момента Джейк! — очите й го пронизваха. — Нима не разбираш, че искам да бъда с него?
Главата му бавно се завъртя към сенките в ъгъла на стаята, но тя успя да улови блясъка на очите му. После падна завесата, тежка като олово. Какво ли си мисли, запита се тя.
— Ако си тръгнеш сега, със сигурност ще загинеш…
Здрачът се беше сгъстил дотолкова, че тя не успя да види помръдването на устните му. Обърканото й съзнание все пак успя да улови насоката на мислите му.
— Не разбирам защо толкова държиш на живота ми — промълви Мариана. — Аз съм жена на смъртния ти враг…
— Изпълнявам заповед — отвърна той и се отпусна на колене върху рогозката. Извърна глава и огледа дребната й фигурка до вратата, облечена в кимоно и бели чорапи. С изненада установи, че ненавистта му беше изчезнала. Сред широкия свят тя може да бъде съпруга на омразния Джейк Мейрък, но тук, в подножието на Тцуруги, е нещо съвсем различно. Не знаеше точно какво, не искаше дори да си го представи…
— Заповед — повтори унесено тя. — Може би наистина ще се окаже, че не си човек, а обикновена марионетка. Дърпат ти конците и ти подскачаш… — очите й не изпускаха лицето му. — Преди години ми дадоха една жаба, имахме час по биология… Тя беше мъртва, но аз знаех, че ако я боцна с нещо остро, мускулите й ще реагират… Ето това си ти… Мъртва жаба.
— Думи — промърмори той и извърна очи към разчертания квадрат пред себе си. — Думите не означават нищо. Важни са единствено действията — ръката му се протегна към поредния пул.
— И Джейк обича тази игра, но не мога да разбера защо. Животът трябва да се живее, а не да се запълва с някакви игри. Човек не може да мести живи хора като тези черни и бели камъчета. Животът просто е нещо различно…
— Напротив, животът е огледало на тази игра — вдигна глава Ничиреншу. — Нима някой не планира предварително твоята смърт и кражбата на „фу“?
— Но не се получи…
— Причината се крие единствено в умно избрания контра ход на противника…
Мариана започна да губи търпение.
— Какво представлява това „фу“, на което толкова много държи Джейк? — попита тя.
— Било е измислено от един древен китайски император — отвърна Ничиреншу. — Правели са го от кехлибар или слонова кост, всеки сам е избирал формата му. Понякога са се правели по няколко.
Изпълнявало е ролята на императорски печат, върховен израз на волята му. Поверявал го е в ръцете на най-доверените си слуги и по този начин властта му е нараствала хилядократно…
— Такова ли е и това на Джейк?
— Всички „фу“ са създадени за властта, притежателят им може да я прилага на практика. Предполагам, че и в този случай е така…