Ето защо японците играят важна роля в историята на Китай, а и в личния живот на Зи-лин. Макар че е роден в Сучоу заедно с още двама братя, той още като младеж се преселва в Шанхай. Никога не забравя родния град, чиято най-голяма забележителност са прекрасните градини. Кръщават го на една от тях — „Гората на лъвовете“…
Днес всички градини са обществена собственост. Но преди години са били частни, единствено собствениците им са имали възможност да се наслаждават на тяхната красота. Те били уморени от обществена дейност мандарини или просто местни богаташи, закупили най-хубавите парцели в Сучоу за своите вили и градини. Но вили има и на други места в Китай, докато градините, наречени „юани“, са били нещо наистина изключително.
Създадени повече за съзерцание, отколкото за наслада, „юаните“ са родоначалниците на будистките градини „дзен“, които по-късно придобиват популярност и оттатък Южнокитайско море, в Япония…
Градината, която Ши Зи-лин помнеше най-добре, се намираше от двете страни на тясна и сенчеста пътечка, по която едва се разминаваха двама души. В нея се влизаше през дървена порта в каменната стена, опасваща цялото имение.
Големи „юани“ се срещаха рядко. Джианът на такава градина задължително трябваше да бъде архитект, поет и скулптор, а такива хора се срещат рядко дори и в Китай. Терминът „джиан“ е имал различен смисъл през вековете. През отделни периоди от китайската история е означавал „генерал и военачалник“, „велик шампион по уей ки“, „небесен страж“… Но в онзи период е означавал преди всичко „творец“.
Основната цел на „юана“ е да изгради максимален брой различни перспективи в рамките на минимално пространство.
Главната забележителност на тази градина беше лятната беседка, наречена „тинг“. Разположена в западния край, тя се отличаваше с изящество и деликатна красота. „Прилича на младо момиче, изпаднало в дълбоко съзерцание“, мислеше си понякога Зи-лин. На гладката повърхност на планинско езеро, отразяващо по несъвършен и именно затова вълнуващ начин предметите, които го заобикалят.
Когато обаче човек остане достатъчно дълго в градината, той започва да усеща беседката не като изолиран елемент, а като съставна част от красивата конфигурация, като един от начините да се подчертае абсолютният покой на това място.
Зи-лин още помнеше рефрена на популярната песничка от детството си:
Недалеч от лятната беседка се издигаше малко хълмче, от което гледката към „юана“ променяше напълно своята перспектива. Отначало Зи-лин мислеше, че джианът е имал изключителен късмет да купи хълмист терен, тъй като Сучоу се намираше в центъра на плоска като длан равнина. Доста по-късно разбра, че хълмчето е изкуствено. В основата му лежаха докарани, Бог знае откъде, камъни, върху тях беше натрупана почва, засадена с най-различни растения. Работата беше майсторска, едва ли някой би се усъмнил, че това не е естествено творение на природата.
Изненадите бяха част от очарованието на градината, но едновременно с това и част от собственото му възмъжаване. Като „ху ши“ — „езерните камъни“. Макар и изключително приятни с ерозиралата си от природните стихии повърхност, тези камъни също не бяха това, което изглеждаха на пръв поглед. На дъното на езерцето бяха поставени от джиана, още когато е бил млад.
Зи-лин прекарваше дълги часове на брега, обрасъл с тръстика и млад бамбук. Гледаше ленивите пъстърви в бистрата вода и разсъждаваше за живота.
След много години разбра, че именно тук се бяха оформили основните му възгледи за битието и за деловата дейност, която развиваше. Без съмнение сърцето на джиана-собственик би се изпълнило с гордост, ако можеше да разбере на каква благородна цел са служили изящните му творения. Едновременно с това обаче трябваше да му се признае и пряката заслуга за незабележимите промени в съзнанието на младия Зи-лин. Очевидно беше прозрял особените качества на този младеж.
Един горещ летен следобед той напусна сянката на беседката и бавно се насочи към брега на езерото, на който се беше отпуснал Зи-лин. Слънцето здраво напичаше, цикадите пееха оглушителната си песен, а птичките мълчаха сред клоните на дърветата, омаломощени от жегата. Небето беше бледо, малките облачета дори не помръдваха.
Джианът прекоси дървеното мостче, покрито с блестящочервен лак, което беше изградил със собствените си ръце. В далечината, разкривена от горещия въздух, белееше редицата от „хуа чуанг“ — многоъгълните рамки на прозорчета, които бяха голямата му гордост. Те бяха направени от сушена и след това изпечена глина, която после се покриваше с бяла боя. За всяко едно от тях беше отделил по осем-девет месеца от времето си и може би затова ги обичаше като собствени деца. Той самият нямаше наследници. Жена му беше починала при неуспешен опит за раждане преди много години, а той не се беше оженил повторно.