— Зи-лин!
— Да? Какво има? — той тръсна глава да прогони съня от клепачите си.
— Безпокоя се за Сун Ят-сен!
— Какво има пак? Нали Ху успя да го разубеди за дългия поход?
— Той е болен — прошепна с насълзени очи Май. — Тежко болен…
— Не съм чувал такова нещо — погледна я разтревожено Зи-лин. — Дори от Ху…
— Няма и да чуеш — въздъхна Май. — Държи болестта си в тайна от всички, сподели само с мен… А аз ти го казвам просто защото не зная какво да правя!
— Ти не си доктор, Май — прегърна я Зи-лин. — Няма какво друго да правиш, освен да му заведеш един истински доктор…
— Отдавна е сторено — прошепна тя, а той едва сега забеляза колко бледо е лицето й. — Никой доктор не може да му помогне.
— Умира ли?
Тя кимна с глава.
— Страх ме е, Зи-лин. Страх ме е, че ако на негово място не застане Ху Ханмин, с революцията е свършено… Чан е животно, което без Сун веднага ще се нахвърли върху комунистическата партия и ще я разбие. Не мога дори да говоря за това! — притисна се към него и избухна в плач, цялото й тяло се разтресе. — Той си отива… Всичко е въпрос на дни, а може би на часове…
Зи-лин не можеше да стори нищо друго, освен да я притиска до гърдите си.
След известно време тя се поуспокои и той каза:
— Ти трябва да направиш всичко възможно Ху да получи подкрепата, която му е необходима. Защото опасността идва не само от Чан, а и от Лин Хишу!
Май отново се разплака.
— Не зная, Зи-лин! Нямам сили… Без Сун Ят-сен…
— Опитай се да мислиш трезво. Май! — остро настоя той. — Какво би казал той, ако те чуе? Положително ще те смъмри! Неговата сила се изразява чрез теб. Зная и чувствам това, другите също. И именно затова ти завиждат. Е, дойде време да се възползваш от своята мощ — гледаше бледото й лице и чувстваше, че в този миг я обича повече от всякога. Чувството беше много приятно. — Враговете ти това и чакат — да проявиш слабост. Веднага ще кажат, че вече не носиш полза за революцията. Защото си обикновена жена, която изпада в паника при първата кризисна ситуация. Започваш да плачеш и да се тръшкаш пред паметта на Сун — нещо, което никой мъж не би си позволил…
— Не такива са били неговите планове за теб, Май. Не за това те е считал за най-близкия си човек, споделял е най-съкровените си тайни с теб, доверявал ти се е далеч повече, отколкото се е доверявал на любимия си — Чан! Нима не виждаш, че Сун разчита на теб точно толкова, колкото и ти зависиш от него? Може би именно твоята сила го поддържа все още жив. Може би без нея отдавна щеше да е победен от болестта…
— Да — прошепна Май и челото й опря в гърдите му. Приличаше на бегач на дълги разстояния, който търси последните остатъци от волята си, за да завърши изтощителното състезание. — Благодаря ти, съпруже мой!
През април Зи-лин получи повишение и стана старши писар в пристанищната администрация. В края на работния ден той прибра нещата си и тръгна да съобщи добрата новина на Май. Въпреки предложението Май да прави дарения на партията, той предвидливо заделяше настрана част от заплатата си и започна да прави малки инвестиции. Привлече двамата си братя и с общи пари купуваха земя във все още неразработените покрайнини на Шанхай. В рамките на шест месеца продадоха два от парцелите си на предприемачи и първоначалният им капитал се утрои. Предстоеше продажбата на трети и Зи-лин възнамеряваше да прибави увеличението на заплатата си към печалбата и с тези пари да купи една четвърт от нов и сравнително голям параход. Братята не споделяха оптимизма му, затова възнамеряваше да действа сам.
Прибра се на свечеряване, но Май все още я нямаше. Седна зад бюрото, извади писалка и мастило и потъна в изчисления. Искаше да бъде сигурен в печалбата, която ще му донесе частичната собственост на един голям презокеански параход.
Потънал в работа, той не чу стъпките на Май. Най-сетне необичайната тишина в къщата му направи впечатление, главата му се вдигна от колонката стройни цифри.
— Май?
Тя стоеше неподвижно, с пребледняло лице. Зи-лин стана и хвана ръцете й, студени като лед.
— Какво се е случило, за Бога?
Очите й потърсиха неговите. В тях се четеше такава огромна мъка и отчаяние, че отговор не беше нужен. Зи-лин разбра, че Сун Ят-сен е мъртъв.
— Замина за Пекин, сам… — промълви след дълго мълчание тя. — Исках да отида с него, молих му се… Но той беше твърд. — Зи-лин усети огромните й усилия да не избухне в сълзи. — Сякаш отиваше там, за да умре… Сякаш беше усетил приближаването на смъртта и не искаше да плаши близките си.
Зи-лин усети празнота в съзнанието си. Сякаш приятелската и топла ръка, която го беше подкрепяла в продължение на години, изведнъж беше изчезнала.