— Може би е мислил само за революцията, както винаги… — промълви той и Май вдигна глава. — Спомените ни за него ще бъдат много по-силни, ако бъдем лишени от възможността да видим слабостта, която идва заедно с последните часове на всеки човек… А така ще го помним силен и непоколебим, готов на всичко в името на революцията.
— И все пак ме е страх — прошепна Май. — За всичко…
Смъртта на Сун Ят-сен даде сигнал на неизбежната борба за власт сред висшите кръгове на Гуоминдан. Както можеше да се очаква, кандидатурата на Хун Ханмин за наследник на вожда се радваше на най-голяма популярност. Неговите речи в ЦК бяха мъдри и убедителни, въпреки враждебното отношение на Лин Хишу, който настояваше за незабавна военна мобилизация. Учудващо беше, че Чан Кай-шъ — известен привърженик на тази теза, запази мълчание. Седеше на стола си, обграден от съветници и приближени, слушаше и наблюдаваше. Сякаш беше върховен съдия, който трябва да вземе окончателното решение.
Естествено, вдовицата на Сун нямаше думата и всички бързо я забравиха. Зи-лин се безпокоеше главно от необичайното поведение на Чан. Той беше човек на действието и всички очакваха да вземе нещата в свои ръце.
Междувременно други събития отклониха вниманието на Зи-лин от вътрешните борби за надмощие в Гуоминдан. От известно време насам водеше преговори за закупуване на акции от търговския флот на големия американски тайпан Бартън Сойър. Това стана въпреки желанието на братята му да се обърнат към един от английските тайпани, който беше в Шанхай много по-отдавна от американеца и се предполагаше, че е далеч по-могъщ от него. Зи-лин обаче имаше възможност да наблюдава пряко дейността на корабособствениците в пристанището и вършеше това почти двадесет и четири часа в денонощието. В резултат стигна до заключението, че именно компанията „Сойър & синове“ е тази, към която трябва да се обърнат.
Облечен в най-скъпите си дрехи, той се появи в офисите на Американската концесия, забравил напълно за разгорещените дебати в ЦК на Гуоминдан.
Млад чужденец, облечен в неподходящ за климата на града костюм, седеше зад бюрото и се правеше на важен. Очевидно искаше да смае дивия китаец с уменията си на опитен бизнесмен. След като се занимава с това в продължение на няколко минути, той най-сетне вдигна глава и повика Зи-лин от чакалнята.
Бартън Сойър беше широкоплещест мъж с подпухнало лице. Цветът на кожата му беше толкова червен, че Зи-лин изпита моментно безпокойство. — Окопити се бързо, поклони се и побърза да поеме протегнатата ръка на американеца. Беше наблюдавал този жест у редица чужденци и знаеше, че трябва да отговори на ръкостискането. Повечето негови сънародници биха се намръщили от подобен акт и несъмнено биха побързали да издърпат ръката си.
— Положително знаете как да стискате ръце — усмихна се одобрително Сойър. Гласът му беше висок и басов, дълбоко в себе си Зи-лин изпита тревога. — Във Вирджиния, откъдето съм родом, хората се познават по ръкостискането… Баща ми например никога не вършеше бизнес с хора, които не умеят да се ръкуват както трябва…
И този, подобно на всички американци, живееше с увереността, че всички знаят къде точно се намира проклетото му родно място. Сякаш континентът на другия край на света е отворена книга, която останалите задължително трябва да са прочели…
— Заповядайте — гостоприемно разпери ръце Сойър. — Седнете, настанете се удобно… — поведе го към мек диван с необичайно големи размери, очевидно внесен от чужбина. Зи-лин го намери за крайно неудобен, но беше твърдо решен да се справи с всички препятствия, които ще срещне в света на „чуждестранните дяволи“. „Трябва да се нагаждаш“, постоянно си: повтаряше той.
— А сега кажете с какво мога да ви помогна — прогърмя отново Сойър, макар че седна съвсем близо до него.
Никакъв чай, никакъв любезен предварителен разговор за опознаване. Зи-лин беше дълбоко смаян, но бързо се окопити. Такива са правилата на „чуждестранните дяволи“ и той ще трябва да се съобразява тях.
— След известни проучвания в пристанищните дневници стана ясно, че вашата фирма дължи известно количество месечни такси и аз…
— Сега ви познах! — безцеремонно щракна с пръсти Сойър, прекъсвайки внимателно подбраните встъпителни слова на Зи-лин. — Вие работите в пристанищната администрация! Откога мандарините започнаха да изпращат чиновниците си за обичайните вноски?
— Тук съм неофициално — меко поясни Зи-лин.
— Неофициално ли? — изгледа го внимателно Сойър. — Искате да кажете, че не сте дошъл да искате подкуп?