— Тогава защо не му вдигнеш крака? — безцеремонно я сряза Тцун. — Губернатор или не, той си е един презрян „гуай лох“ — чужденец! Нямах представа, че си толкова впечатлена от шибаните маниери на варварите!
Неон Чоу веднага разбра, че го е разгневила.
— Извинявай, че проявявам ревност — прошепна тя. — Но непрекъснато мисля за теб. Нима трябва да ме третираш като уличница само защото искам да бъдем повече време заедно?
Тцун-Трите клетви само изсумтя. Това означаваше, че изпълнението на желанието й ще зависи от начина, по който ще се представи по-късно.
Неон Чоу закова прекрасните си очи върху лицето му, изящната й като скулптура ръка нежно легна върху неговата. Очите й бяха тъмни като нощта и едновременно с това блестящи като скъпоценните камъни на шията й. Ноктите й закачливо одраскаха кожата му.
— Обичам този подарък — прошепна тя и опипа блестящите камъни, легнали елегантно в трапчинката на шията й. — Обичам и теб!
Свещеният орган на Тцун-Трите клетви помръдна под масата и бавно започна да се пробужда.
Ярост. Огненото сърце на мрака го поглъщаше. Бурята отмина, той направи опит да събере остатъка от силите си. Яростта беше като мантия, която го топлеше, затваряше раните му, или поне облекчаваше болката.
Очите му откриха очертанията на каменна хижа оттатък пропастта. Пожела да бъде там. Надигна се и тръгна наляво, по ръба на пропастта. Измина неколкостотин метра и се върна обратно. Тръгна в противоположна посока и скоро откри стръмната пътечка, която водеше към каменистото дъно на долината.
Дъното на дерето беше покрито със синкава мъгла. Тръгна надолу, подхлъзна се в калта и падна, ожулвайки жестоко дланите на ръцете си. Отказа се от опитите да се задържи и остави тялото си да се плъзга надолу.
Скоро се озова на дъното на дерето, скочи на крака и потъна в мъглата. Дъхът му беше горещ, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Ярост.
Нямаше небе, нямаше хоризонт. Светът се сви до размерите на черупка. Над главата му изкряка ястреб, насекоми жужаха в ушите му, сухите листа на околните храсталаци прошумоляха под стъпките на таралеж или язовец. Мозайка от елементарните звуци на природата.
Джейк не беше в състояние да се наслаждава на красотата около себе си. Започна да се катери по отсрещната страна на пропастта, скоро стигна до мястото, на което беше видял Мариана. Високата трева беше окървавена и изцапа крачолите на панталона му, но самата скала беше измита от пороя.
— Ничиреншу! — изрева като див звяр той. — Къде си? — Червената пелена на яростта се спусна като завеса пред очите му. — Ничиреншу! Ще те убия! — в гласа му нямаше нищо човешко, приличаше по-скоро на воя на хищен звяр.
Скоро стигна до къщата. Входната врата зееше отворена, терасата беше пуста. Тих звън го накара рязко да извърне глава. Ритуалните звънчета „фюрин“. Звуците налятото, на играещи по брега деца. Безгрижни и весели. Но най-вече живи!
Едри сълзи се затъркаляха по лицето му. Мариана! Аз те убих, Мариана!
Влезе вътре и се огледа. На масата имаше две дъски за „уей ки“ с подредени върху тях фигури. На пода лежеше трета, но белите и черните камъчета бяха разпилени из цялата стая. Наведе се и вдигна едно. Колко е лесно да убиеш противника си в играта! Вземаш фигурата и толкоз. Но при живите хора нещата са различни. Все още не можеше да свикне с мисълта, че Мариана я няма. Как ще живее без нея? Цели три години я беше пренебрегвал, почти не й обръщаше внимание. Любеха се рядко и някак равнодушно. Не изпитваше към нея нищо, освен очакваното облекчение при изпразването…
Каменният човек. Нали така го беше нарекла веднъж? Беше изпуснала нервите си, беше дала воля на объркването и страха, беше се опитала да пробие бронята му.
Защо съм тук, след като нямаш какво да ми дадеш, Джейк? — изкрещя тя. — Когато се оженихме бяхме влюбени, или поне аз мислех така. Пресвети Боже, нима наистина не виждаш какво става с теб? Реката Сумчун разби любовта ти, унищожи последните остатъци от човечност в душата ти! Онова, което ме накара да се влюбя в теб отдавна го няма. Разбираш ли, Джейк?! Ти си се превърнал в камък! Не ставаш за нищо друго, освен за вярно куче на Агенцията!
Тук е далеч по-хубаво от мръсните улици на Хонконг. Дали родителите му биха се чувствали по-добре на подобно място? Вече трудно можеше да си спомни дори лицето на баща си.
Получи част от своето „фу“, това беше наследството му. Връзка с миналото, доказателство за обичта на родителите му. Никога нямаше да разбере каква част от истината са му разказали семейство Мейрък, какво е плод на въображението им. Но това едва ли има някакво значение. Изведнъж му се прииска да е с тях, от самотата му стана страшно. Сърцето му се сви от болка. О, Буда! Вече нямам никого на този свят, няма я и Мариана!