Последния път се появи тук в ранната вечер. Сега избра същия час, но се оказа, че пред вратата са паркирани две лимузини. Едната беше на Комото, спряла почти под лампата на входа.
Отново прибегна до прикритието на изящно подрязаните храсти и миниатюрната вътрешна градина зад тях. Привлечен от някакъв необичайно издължен предмет, той бавно се насочи натам. В далечния край, в близост до стройните японски кедри край оградата висеше „марумоно“. Докосна го с ръка и то започна да се клати като махало, събуждайки отдавна забравени спомени в душата му.
„Марумоно“ е една от трите традиционни мишени за „кюжутцу“ — чучело от зебло, натъпкано с памук или слама.
Японският воин използва лъка и стрелата още от най-дълбока древност. Те заедно с меча са привилегировано оръжие на самураите. Докато обикновените бойци имат на свое разположение пиката и тоягата.
„Кюжутцу“ е бойното изкуство на стрелците с лък. Според Фо Саан появата на „марумоно“ е пряко свързана с първите стрелци, които винаги са били на кон. По време на тренировка човек усвоява трудното изкуство да стреля по най-различни мишени, повечето от които подвижни. Именно такава мишена представлява и „марумоно“ — една от най-трудните.
Самураите от Средновековието задължително са имали поне по едно „яба“ — стрелбище за упражнения с лък, в своите домове. Сега Джейк виждаше, че нещата не са се променили.
Взел внезапно решение, той се обърна и пое по каменната пътечка, която водеше към входната врата. Вдигна ръка и почука.
След миг на прага се изправи Тоши. Очите му смаяно примигнаха, сякаш в лицето на Джейк виждаше един от пазителите на Ада. Ръката му светкавично се плъзна към колана, в следващата секунда дулото на револвер 38-и калибър вече сочеше към корема на Джейк.
Първоначално Джейк беше решил да вдигне ръце над главата си, но отчете изражението на Тоши и реши да не прави никакви движения. Дишаше дълбоко и равномерно, опитваше се да не обръща внимание на оръжието. Никога не беше харесвал пистолетите, предпочиташе да се държи по-далеч от тях. Дълбоко в душата си беше убеден, че това е оръжие за хлапаци, а не за истински мъже.
Всъщност не харесваше никакви огнестрелни оръжия. Признаваше, че в ръцете на изпечен убиец пушката с дълга цев е наистина опасно оръжие, но това беше всичко. Револверите и пистолетите са обемисти и неудобни, човек трудно може да ги скрие при гранична проверка. Хората лесно се пристрастяват към тях и това вероятно е най-лошото им качество. Те са най-лесното решение за мързеливците, попаднали в опасна ситуация. С револвер в ръка човек няма нужда да разсъждава. Прицелва се и стреля. Едно и също решение за всички проблеми. Плод на лениви мозъци…
Освен това е опасно, когато човек разчита толкова много на механична подкрепа. Тук отново проличава хлапашкото отношение, превърнало се в неразделна съставна част от мистиката на въоръжения с огнестрелно оръжие човек.
Джейк светкавично прецени, че Тоши не се различава от болшинството такива хора.
Винаги търси духовната слабост на противника си, учеше го Фо Саан. И Джейк отлично разбра, че вече знае коя е слабостта на Тоши. Този факт не го правеше по-малко опасен, а просто подлежащ на определен вид манипулация.
— Искам да се видя с Комото-сан — каза Джейк.
— Итеки! — презрително процеди Тоши. — Ще видиш това, което аз реша да ти покажа! — Револверът помръдна в ръката му. — Май ще е най-добре да ти прострелям коленете… Първо едното, после другото! — на лицето му се появи мъртвешка гримаса, която би трябвало да се тълкува като усмивка. — По този начин ще знаеш как трябва да гледаш към нас — отдолу нагоре!
— Кажи на Комото-сан, че му нося важни новини.
— Кажи му го сам! — ухили се Тоши, а дулото на револвера описа къса окръжност около сърцето на Джейк. — Ти очевидно мислиш, че този дом е отворен по всяко време за теб. Хайде, заобиколи ме и влез! Да видим докъде ще успееш да стигнеш! — лицето му започна да потъмнява от притока на кръв. Джейк разбра, че ако не вземе спешни мерки, има реална опасност да бъде застрелян.
— Кажи на Комото-сан, че…
— Какво да каже на Комото-сан? — разнесе се повелителен глас зад гърба на Тоши. Джейк успя да различи неясната фигура във вътрешността на къщата, позна гласа и забеляза как бандитът пред него замръзва.
— Нямам желание да ви предизвиквам, оябун — почтително отвърна той, спомнил си за предупреждението на Комото.
— Май започвате да хленчите, господин Ричардсън. Какво още трябва да очаквам? Може би ще паднете на колене и ще молите за прошка? — в гласа на оябуна се долавяше дълбоко отвращение.