— Мислех, че вие не разговаряте с варвари — отвърна Джейк.
Настъпи дълбока тишина. Джейк ясно съзнаваше, че играе една изключително опасна игра. Комото би могъл да го убие тук, на прага на дома си, и нито един човек в Япония няма да попита за причините. Но друг избор просто нямаше. Губеше скъпоценно време, на всяка цена трябваше да проникне през бронята на този мъж.
— Това едва ли може да се нарече разговор — изръмжа Комото. — Чувам единствено песента на щурците и собствения си глас.
— Дойдох да ви кажа следното — въздъхна Джейк с ясното съзнание, че използва последния си коз. — Казвам се Джейк Мейрък. Аз съм този, който уби Кей Кисан.
Главата на оябуна рязко се завъртя.
— Отведи го в стаята с шест татамита! — заповяда на Тоши той. — Дръж го под око, докато се приготвя!
Тоши прие заповедта с кратко кимване, в студените му очи се четеше открито предизвикателство. Беше ясно, че е готов да стреля при първото подозрително движение от страна на неканения гост. Джейк остана неподвижен. След една безкрайно дълга секунда японецът грубо го сграбчи за дрехата и го дръпна навътре. Изрита вратата зад гърба си и кратко нареди:
— Обувките!
Джейк се събу и сложи обувките на шкафчето до вратата, подчинявайки се на краткото кимване на Тоши. Когато се изправи, Комото вече го нямаше.
Тоши го поведе по полуосветен коридор, прекоси отворена фузума. Озоваха се в стаята на първата му среща с оябуна. Тоши го накара да се обърне с лице към окачения на стената ръкопис, очевидно нарочно.
В къщата цареше необичайна тишина. Сякаш се намираха на дъното на дълбоко езеро. После долови някакво леко шумолене и вдигна глава. Долната част на ръкописа леко помръдваше, вероятно от течение. Погледна към вратата и видя, че плъзгащите се екрани от оризова хартия към градината са отворени.
Мракът се усещаше физически. Изглежда по небето нямаше нито звезди, нито луна. Кадифената мантия на нощта бавно нахлуваше в стаята. Все още се усещаше горещината на отминалия ден, това някак подчертаваше плътността на мрака.
Джейк затвори очи. Отначало чуваше само собственото си дишане, миг по-късно започна да долавя и дишането на Тоши. Направи опит да прецени емоционалното му състояние, моментално усети вълните на напрежение, които се излъчваха от тялото на якудза. Ще трябва да запомня това, рече си той.
Комото се появи на прага, облечен в доспехите на самурай от XVIII век. От кръста нагоре носеше широка копринена блуза в тъмен цвят, а надолу беше нахлузил черна „хакама“ — къса поличка с крачоли от онези, които са използвали стрелците с лъкове.
— Вън! — изръмжа на Тоши той, без дори да поглежда към Джейк.
Якудза протегна свободната си ръка и побутна рамото на Джейк, насочвайки го към отворената врата за градината. Следван по петите от двамата японци, Джейк излезе навън и се озова в близкия край на стрелбището. На дървена пирамида до стената бяха подредени няколко бойни лъка. Размерите им бяха между два и два и половина метра, всички изработени от гъвкав бамбук. До тях имаше „ядате“ — издължен дървен цилиндър, запълнен със стрели.
Усети присъствието на Тоши зад гърба си, миг по-късно и ръката му върху рамото си. Накъде ли ще го насочи? Всъщност едва ли щяха да ходят другаде. Беше ясно, че ще се сблъска с „кюжутцу“. Вече успя да научи няколко важни подробности за характера на Комото и това означаваше сериозен напредък. Даде си сметка, че ако в този момент елиминира Тоши, вратата към този мъж ще бъде окончателно затворена. А това не можеше да си позволи…
Отведоха го в далечния край на градината. Мишената „марумоно“ леко се полюшваше от клоните на японския кедър.
— Знаеш какво да правиш — промърмори Комото. Гласът му прозвуча призрачно, сякаш беше рожба на самата нощ.
Джейк усети въжето около китките си. Тоши го пристегна толкова здраво, че лицето му се разкриви в неволна гримаса. После беше обърнат с лице към далечния край на градината. Там, където търпеливо го очакваха лъковете и стрелите.
Тоши беше прибрал револвера, в ръцете му имаше здраво въже. Привърза с него тялото на Джейк за дървото, „марумоно“ остана между него и мястото за стрелба.
Чучелото се поклащаше точно пред очите на Джейк и му пречеше да вижда.
— Лъжата е престъпление, което се наказва — долетя приглушеният глас на Комото. — Такива престъпления са и насилственото проникване в чужд дом, нападението срещу член на клана… Якудза сами решават своите проблеми.
— Оябун…
— Нито звук, итеки! — изръмжа Комото с глас, натежал от презрение. — Ти беше предупреден, но не обърна внимание на това, което ти се каза. Не се учудвам, такива са всички варвари. Сега ще си получиш наказанието.