— Какво искаш да кажеш? — затаи дъх Джейк, усещащ с цялото си тяло присъствието на Тоши зад гърба си.
— Искам да кажа, че каквото и да постигнеш, Тоши пак ще ти пръсне мозъка!
— Споразумението ни беше друго.
— Споразумения сключвам само с цивилизовани хора — долетя някъде отдалеч гласът на Комото, който очевидно вече се беше насочил към мишената. — А не с разни итеки…
— Дори животните имат чест — прошепна Джейк, сигурен, че оябунът не може да го чуе.
Тоши се премести вляво от него, миг по-късно хладното дуло на револвера се заби зад ухото му.
— Обречен си, итеки — промърмори боецът. — Каквото и да направиш… Имам заповед да стрелям още преди да си опънал тетивата…
Джейк направи всичко възможно да пропусне думите му покрай ушите си. Подозираше, че японците го подлагат на последното, най-страшно изпитание. Комото несъмнено би дал всичко на света да го види пречупен, да докаже варварското му несъвършенство. Но Джейк беше твърдо решен да му спести това удоволствие. Същевременно, някъде дълбоко в съзнанието му, потрепваше ужасът. Ами ако не блъфират? Тогава това са последните му мигове на този свят…
Тръсна глава и се изключи от окръжаващата го реалност. Концентрира се върху тежестта на дългия лък в ръцете си, искаше да усети както гъвкавостта на тетивата, така и съвършената аеродинамика на стрелата. В ръцете си държеше боен лъки тетивата му беше силно натегната. Още по-добре, въздъхна вътрешно той. Церемониалните оръжия крият далеч повече изненади.
Стоеше напълно неподвижно, бавно поставяше дишането си под контрол. Превръзката върху очите престана да му пречи, околната среда изплува в съзнанието му ясно като на професионална фотография. Усети разположението на дърветата, видя тунела, в който само след миг щеше да пусне стрелата си. Даде си сметка за лекия полъх на нощния ветрец, с който трябваше да се съобрази миг преди да отпусне тетивата.
В ушите му кънтеше жуженето на насекоми, отчетливото пърхане на нощните пеперуди около лампата над входа. Постепенно се сля с градината, превърна се в неразделна част от нея. А после усети „ба-мак“ — божествената пулсация. Тя опъна една съвършено права линия между ръцете му и мишената, зад която стоеше Микио Комото. Вътрешното му око ясно видя амплитудата на разклатеното чучело.
Зае стойката на стрелците, известна с името „ашибуми“, изпусна въздуха от дробовете си, задържайки част от него в долната част на корема — според изискванията на „ба-мак“. Усети присъствието на Комото с релефна яснота, сякаш стоеше на една ръка разстояние от него, а не на цели сто метра… Бавно вдигна лявата си ръка и опря лъка на лакътя си. Позиция „югаме“. Започна да опъва тетивата, краят на стрелата беше на нивото на устата му. Тази позиция се нарича „кай“ — последната от трите най-важни фази на „кюжутцу“. Концентрацията на духа му отговаряше точно на напрежението на мускулите, които държаха тетивата опъната. Умът му се фокусира върху клатенето на „марумоно“. Тик-так… Тик-так…
Дулото на пистолета на скулата му се размърда, до ушите му долетя сподавеният шепот на Тоши:
— Сбогом, итеки…
Не обръщай внимание на нищо, освен на потръпващата от напрежение тетива! На силата, концентрираща се в извития бамбук! „Ба-мак“! Божествената пулсация!
Тик-так, тик-так… „Марумоно“ леко се поклащаше пред лицето на Комото.
„Ханаре“! Освобождението!
Веднага след това влезе в действие „цаншин“ — умението, което позволява на опитния сенсей по „кюжутцу“ да направлява полета на стрелата чак до целта. Това беше нещо подобно на преследването на целта в други бойни изкуства и някои спортни дисциплини. Освобождението не означава нищо, ако човек не е способен на „цаншин“…
Цаншин!
Първо долови лекото съскане, придружаващо съприкосновението на стрелата с целта, последвано от заветното глухо „бум“, което със затаен дъх чакаше Джейк. Свали лъка и дръпна превръзката от очите си. Натискът в лявото му слепоочие беше изчезнал. Погледна първо към Тоши, който стоеше на крачка от него с насочен в земята револвер. Очите му бяха облещени от изненада.
Джейк бавно се извърна към далечния край на градината. Оябунът стоеше изправен пред стройния ствол на японския кедър. В краката му се валяше „марумоно“ изведнъж заприличала на разкъсана парцалена кукла.
Стрелата на Джейк беше прерязала въжето на мишената и потрепваше като жива в ствола на дървото, на около милиметър от главата на Микио Комото.