Блестящочерният ЗИЛ летеше по средното платно на булеварда, запазено за лимузините на правителството. На задната седалка се бяха настанили генерал Карпов и Юри Лантин. Навън се смрачаваше. Улиците сякаш бяха някак напрашени от гаснещата слънчева светлина, градът изглеждаше неуютен с тези широки булеварди. Може би бленуваше за синкавия сняг на дългата зима, за заскрежените бради на мъжете, чакащи търпеливо пред мавзолея на Ленин, за кристалните облачета пара в ледените утрини?
Работният ден беше към края си и това се отнасяше дори за елита на КГБ. Веднъж седмично Лантин канеше генерал Карпов на вечеря, пренебрегвайки уюта на ергенската си квартира на Кутузовски проспект.
В службата Лантин си беше извоювал репутацията на чревоугодник. Макар и кореняк московчанин, той притежаваше доста еклектичен вкус. Любимият му ресторант напоследък беше „Арагви“, носещ името на красива планинска река в Грузия.
Очевидно не само Лантин харесваше този ресторант. Всяка вечер, независимо от метеорологичните условия, пред вратата се извиваше дълга опашка московчани, които таяха надеждата да похапнат вкусно, ако им дойде редът. Това, разбира се, не се отнасяше за Лантин и Карпов, които влизаха направо и винаги имаха запазена маса, отрупана с блестящи прибори.
Още със сядането Лантин поръча „лобио кемали“ й двамата започнаха да дъвчат нежните бъбречета, накиснати в сос от кориандър. Разгърнаха менюто, отпивайки малки глътки ледена водка. Бутилката беше поставена в кофичка с лед до левия лакът на Карпов.
— Е, какво ще си поръчаш, Юри? — свали очилата си Карпов.
— „Сатциви“ — отвърна без колебание Лантин. Беше избрал едно от най-популярните грузински блюда, състоящо се от пушено пиле, накиснато в особен и много вкусен сос от коренчета, орехи, кориандър, оцет и жълтък. Карпов предпочете „аджика“ — агнешко месо, полято с комбинация от люти и сладки чушлета, неизбежния кориандър и посипано с много лук. Рецептата на този грузински сос се предава от баща на син и се пази не по-малко ревниво от най-секретните досиета на КГБ. Лантин имаше известна представа за нейните съставки и охотно ги описа на Карпов: черен и шарен пипер, мента, босилек, копър, магданоз, брюкселско зеле, сушен кориандър и нарязан на ситно невен, който придава на соса характерния златист цвят.
Карпов опразни чашата си и посегна към бутилката. Лантин даде поръчката и келнерът се отдалечи. Той самият пиеше минерална вода и нищо друго. Опря устни в чашата и отпи с такава наслада, сякаш вкусваше най-доброто питие на света. Карпов намираше този негов навик за доста женствен и отново се запита как би могъл да се отърве от Лантин. Не можеше да го приеме за съюзник, въпреки помощта, която получаваше от него. А в личен план направо го презираше. Беше принуден да прибягва до услугите му само по една причина — операция „Лунен камък“.
Карпов отлично знаеше, че едно е да разположиш цялата тази бойна техника по границите на Китай, а съвсем друго — да я използваш. Той не беше глупак и съзнаваше, че „Лунен камък“ е една изключително опасна операция. Но рискът беше пресметнат до милиметър, а той, като военен от кариерата, ежедневно се сблъскваше с пресметнати рискове. Беше подготвен да взема подобни решения, да се доверява единствено на собствената си преценка. Много добре знаеше, че дори и при подкрепата на Лантин много хора от Президиума бяха против операция „Лунен камък“.
Старци, страхливи и истерични като жени — това бяха те. Властта в Русия прекалено дълго се задържа в ръцете на старци с мекушав характер. Крайно време е управлението на тази страна да бъде оставено на нас! Колко пъти беше казвал тези думи на жена си?
Карпов никога не би се съюзил с човек като Лантин. Просто не го уважаваше достатъчно. Виж му ръцете, помисли си той, докато си сипваше водка. Меки като на жена. Цял живот е бил зад бюро в разни прашни кабинети. Какво знае за живота на бойния командир? За истинското сражение? Случвало ли му се е да убива? Не, никога! Без съмнение ще напълни гащите при вида на кръвта, изцъклените очи и вонята на смъртта… Но само той има властта да задейства последната фаза на операция „Лунен камък“. Той и никой друг… Тръсна глава и промърмори:
— Надявам се, че си доволен от последните щрихи на „Лунен камък“…
Лантин продължаваше да гледа минералната си вода с умиление, сякаш в чашата му се поклащаше еликсирът на живота.
— Не ти ли казах? — вдигна глава той. — Извинявай, пропуснал съм… Аз и моите колеги сме дълбоко впечатлени от хаоса в Юнанската провинция Малипо, предизвикан от виетнамската армия. Какви бяха загубите на китайците?