— Много съм доволен, че ми отделихте от времето си, Достопочтени Чен — проговори Сойър, който умишлено използваше шанхайския диалект. Наблюдавайки скованата усмивка на китаеца, той си даде ясна сметка, че предстоящият разговор няма да е от лесните. Сипа уиски „Джони Уокър“ по чашите, предложи лед, но всички отказаха.
Вътрешно доволен от богатия избор на напитки върху спомагателната масичка, Достопочтения Чен остана хладен към любезния прием на домакина. Широко известен е фактът, че „чуждестранните дяволи“ не притежават истински добри маниери, и макар да нямаше почти никакви персонални контакти с този Андрю Сойър, той не допускаше, че макар и тайпан, домакинът му може да бъде по-различен от останалите.
Отпи една глътка и направи опит да се отпусне. Не беше лесно, тъй като в присъствието на „чуждестранните дяволи“ винаги се чувстваше притеснен. Никога досега не беше се доверявал на чужденци, за разлика от своя млад племенник. Но той е китаец, при това роднина. На него поне можеше да се довери.
— Позволих си волността да приготвя лека закуска — продължи Сойър. — Не обичам да обсъждам важни въпроси на празен стомах. Според мен гладът пречи на ясното мислене.
— Точно така — съгласи се с неудоволствие Достопочтения Чен. Колко пъти беше казвал това на синовете си? Да научиш нетърпеливите младежи на истински бизнес е една от най-трудните задачи на този свят.
Сойър се извърна към блестящия с никелираните си части бюфет, заемащ почти една четвърт от огромното помещение. След миг се върна при гостите си с табличка, върху която апетитно димяха задушени бамбукови връхчета.
— „Дим сум“ — установи Достопочтения Чен, без да издава изненадата си. — Доста рядко блюдо за този час от денонощието.
— Точно така — съгласи се Сойър. — В ресторантите винаги ги поднасят мазни и претоплени, затова разчитам единствено на личния си готвач.
Отлично знаеше как да се държи в компанията на китайци и беше убеден, че усилията му по отношение на „дим сум“ ще бъдат оценени по достойнство.
Когато предложи това меню на своя помощник, Енг даде да се разбере, че е готов да се заеме с приготвянето и сервирането, но Сойър категорично отказа.
— Питър, най-важното е аз лично да сервирам на Чен — посочи той. — Достойнството ми няма да пострада, а той несъмнено ще бъде поласкан. В крайна сметка ние го поканихме тук, на чужда за него територия. Не му е било лесно да приеме…
Започнаха да се хранят и Сойър мислено се поздрави за правилния избор на поведението си. Наблюдавайки несъразмерните дрехи на дребничкия мъж, той с мъка потисна усмивката си. Настанен в огромното кресло, той изглеждаше още по-незначителен. Изпита странното чувство, че Достопочтения Чен е кукла, на която е вдъхнат живот с помощта на някакъв непознат алхимичен процес.
Спомни си коледната приказка без край, която му разказваше баща му. Чакаше я цяла година, изгаряше от нетърпение да чуе продължението. Постепенно приказката се превърна в най-важната част на празника, далеч по-желана дори от подаръците, които го чакаха под богато украсената елха.
Сега му се струваше, че Достопочтения Чен е герой именно от нея — „Орехотрошачката“… Вече не помнеше почти нищо от фабулата, нито пък имената на героите. Изведнъж му стана тъжно. Ако дъщеря му беше оцеляла, той несъмнено щеше да й разказва тази приказка и всяка Коледа щеше да си спомня нови и нови подробности. Така магията й щеше да остане вечно жива…
Приключиха с крехките „дим сум“ и преминаха на добре сварени оризови топчета, увити в млади листенца от лотос. По традиция с тази храна се поднасяше и чай от хризантеми.
Достопочтения Чен облиза устни и се оригна — сигурен знак, че е останал доволен от качеството на храната. Вдигна очи към Андрю Сойър и колебливо си помисли: „Може би пък съм сгрешил с тоя… Защото маниерите му са наистина впечатляващи.“
На лицето му бавно се появи усмивка — този път топла и искрена.
— Това не ми харесва — каза Сойър, след като изпрати Достопочтения Чен.
— Кое, тайпан?
— Нищо не ми харесва.
Енг вече беше успял да му предаде за срещата си с Тцун-Трите клетви.
Сойър крачеше из библиотеката и леко докосваше вещите в нея: ъгълчето на филигранната рамка върху бюрото, кожената подвързия на „История на гражданските войни в света“ от Брус Катън, ахатовото преспапие. Като повечето американци и той мислеше по-добре, когато се движи.