Най-накрая тя избърса устата си и вдигна глава. Беше седнала, възползвала се непринудено от поканата му заедно с пристигането на храната. Зи-лин допълни чашата й с чай, а тя се дръпна на ръба на стола — така, сякаш не беше свикнала с удобствата. Беше изключително напрегната.
— Трудно ми е да започна — каза директно тя. — Отдавна слушам за вас, но доскоро бях убедена, че никога не бих посмяла да ви посетя. Просто ме е срам да застана пред вас.
Зи-лин не каза нищо, това беше най-доброто поведение за момента.
Главата й рязко се повдигна, светлината на газената лампа се отрази в черните й очи.
— Аз съм внучка на Джиан.
ДЖИАН! Думичката шибна лицето на Зи-лин като ледена водна струя.
Пред очите му изплува спокойната и красива градина в околностите на Сучоу. Спомни си за всичко, което беше научил от човека, когото наричаха Джиан. Спомни си как напразно го беше търсил. Но тогава беше невръстно дете, а Джиан изчезна завинаги в непонятния свят на възрастните…
Погледна отново красивото момиче срещу себе си. Веднага разбра, че е излишно да й разказва за отношенията си с Джиан, тъй като тя знаеше всичко.
— Моята баба е била влюбена в Джиан и е била негова любовница — отвърна на погледа му тя. — Аз си нямам никого, не зная къде да отида. Мъжът ми загина преди три месеца в битката за Кантон. Семейството му не ме иска, тъй като не съм от тяхното село. Майка му ме изгони. В тези тежки времена аз съм излишно бреме за тях…
— Не се безпокоя за себе си. Никога не бих дошла да ви се моля, ако не беше настъпилата промяна… — Ръцете й легнаха върху плоския корем: — Тук вече има едно същество, за което трябва да се грижа… — Очите й се сведоха надолу, гласът й се снижи почти до шепот: — За вас научих от баба. Дядо ми непрекъснато говорел за момчето, което обикнал като собствен син… Но аз… Аз не искам да мислите, че дойдох при вас с мисълта да пробудя сантименталните ви спомени…
Очите на Зи-лин изпитателно пробягаха по лицето й.
— Ценя високо времето, което прекарах в компанията на дядо ви — отвърна най-сетне той. — Без него едва ли щях да бъда това, което съм днес… — „И плановете ми за бъдещето на Китай положително нямаше да се родят без неговите уроци“, добави мислено той. После стана на крака и се надвеси над младата жена: — Любовта на дядо ви към мен беше споделена любов… Радвам се, че сте събрала кураж да ме потърсите. — Вдигна я от стола и внимателно докосна корема й: — Вашето дете е изключително ценно за мен. Наследникът на Джиан автоматически става член на моето семейство.
Поведе я към изхода и повика помощника си.
— Довечера ще спиш тук, момичето ми. При всички удобства, които сме в състояние да ти осигурим. Искам да се храниш добре, така ще бъда спокоен и за детето…
— А утре ще започна подготовката на пътуването ти. Предупреждавам те, че то ще бъде дълго и изнурително. Вероятно ще родиш далеч преди да си стигнала крайната цел…
Кин Мин вдигна глава да го погледне.
— Къде отивам?
Чертите на лицето й вече бяха доста по-отпуснати.
— В Хонконг, през Бирма — меко отвърна Зи-лин. — Ще се свържеш с човек на име Тцун-Трите клетви. Ще му предадеш едно писмо от мен и всичко ще бъде наред — на лицето му се появи широка усмивка: — Разбира се, ще получиш и подарък за бебето…
Шен Ли се превърна в Юмико (името, което беше получила от баща си) още на първия ден от евакуацията на цивилните обитатели на Шанхай. Оттогава насам на всеки 18 януари тя вземаше сина си и отиваше на гробището край малкото планинско градче Камиока.
Отиваха пеш, тъй като гробището беше разположено съвсем близо до къщата им. На тази надморска височина времето се задържаше хладно през по-голямата част от годината, често им се налагаше да се обличат добре и да газят в неколкосантиметров сняг. Снегът скърцаше под дървените им „гета“, дърветата наоколо тънеха в сънна тишина. Накацалите по голите клони птички с лъскави черни пера сякаш трепереха от студ.
Зад оградата на гробището Юмико пускаше ръката на сина си, вадеше ароматични пръчици изпод кимоното си и ги забиваше в замръзналата пръст. Момчето мълчаливо гледаше, пропукването на восъка оставаше да кънти в главата му часове след този ритуал.
Тя се отпускаше на колене и започваше молитвата си. Никога не избираше определен надгробен камък, момчето дълго време не можеше да разбере към кого са отправени молитвите й.
Когато порасна достатъчно, за да може да разсъждава, той си даде сметка, че тя призовава духа на баща му, починал преди много години в Китай. Всъщност момчето грешеше, но едва ли имаше вина затова. Какво друго би могло да мисли след обясненията на майка си?