Беридиън само изсумтя.
— Вече можете да седнете — добави тя, а Ундерман се съсредоточи върху изящната извивка на задните й части.
Лекарката пристъпи към стъкления шкаф с лекарствата, извади шишенце с безцветна течност и потопи върха на спринцовката в него. После натисна буталцето да прогони въздуха.
— Момент — скочи на крака Ундерман, пристъпи към шкафа и взе шишенцето. Прочете внимателно етикета, изброяващ дълъг списък от витамини, заби поглед в кафявите очи на лекарката и бавно кимна с глава: — Добре, действайте… — От косата й се носеше ухание на свеж сапун.
Лекарката проследи отдалечаването му с леко смръщен поглед, после натопи топче памук в спирт и разтърка рамото на Беридиън.
Шефът на Агенцията отмести поглед от иглата, която проникна под кожата му. Ако не беше го сторил, положително би забелязал леката усмивка на младата жена.
— След малко ще сме готови — обади се тя и гласът й отекна в тихото помещение. Беридиън се обърна да я погледне и тя побърза да добави: — Не повече от две-три минути…
— Какво ще стане след две-три минути? — сприхаво попита Беридиън.
— Просто ще сте мъртъв, господин директор.
Ундерман вече прекосяваше помещението към тях.
— Какво?! Шеги ли си правите? Аз… — Отровата бързо блокираше централната нервна система, гласните му струни излязоха от строя. Само устата му продължаваше да се криви по комичен начин.
— Сам се уверихте, че не е шега — спокойно отвърна лекарката, сложи ръка на челото му и повдигна главата му нагоре: — Да, зениците вече се разширяват… — гласът й беше равен и тих като на робот.
Ундерман я изблъска встрани.
— Антъни!
— На кого говорите? — попита лекарката. — Той е мъртъв.
— Какво?! — Ундерман се взря в безжизнените очи на Беридиън. Неволно прехапа устни, вкусът на собствената му кръв му помогна да излезе от вцепенението. — Какво, по дяволите, искате да…
— Отрова — поясни все така спокойно лекарката. — Аз съм неговата Ливия.
Ундерман измъкна малкия пистолет от вътрешния джоб на сакото си и натисна спусъка. Върху лицето на лекарката се появиха три черни дупки, тялото й политна и се строполи върху стъкления под.
После скочи към червения бутон на алармата, който беше монтиран във всяко, дори и най-малкото помещение на Агенцията. Вдигна телефонната слушалка и напрегнато извика:
— Тревога! Истинска, а не учебна тревога! Директорът е убит! Повтарям, директорът е убит в медицинския пункт!
Миг по-късно вратата отхвръкна на пантите си и помещението се изпълни с въоръжени мъже. Над главите им тихо жужаха видеокамерите, записващи събитията с невъзмутимост и дори с обич…
Дойде време за пияните скариди.
Сър Джон Блустоун опита този китайски деликатес преди няколко години в Тайпе, в присъствието на една млада дама с огромен апетит за храна и секс. Пияните скариди бяха любимото й блюдо. Стремеше се към него по всяко време, особено след като се беше любила — така, както пушачите посягат към цигарата.
Напоследък Блустоун все по-често си поръчваше този деликатес от своята буйна младост, питаше за него навсякъде, където се отбиваше да празнува. А поводи за това наистина имаше. Веднага след като получи контролния пакет на „Пак Ханмин“, той се обади на Т. И. Чун и го покани на банкет.
Двамата тайпани се срещнаха на борда на „Джъмбо“ — най-големия от трите плаващи ресторанта в пристанището на Абърдийн. Разбира се, масата им не беше на третата палуба, където гъмжеше от туристи „гуай-лох“, а на долната — най-луксозната и най-приятната. През големите остъклени прозорци се разкриваше прекрасна гледка към града и пристанището, връх Виктория се издигаше над тях в цялото си великолепие. От другата им страна, на хвърлей камък разстояние, се намираше огромният резервоар за жива риба на луксозния ресторант.
Блустоун вдигна кристалната чаша с отлежало „Джони Уокър“ и я опря в чашата на Т. И. Чун. В случая би предпочел да пие шампанско, но искаше да бъде максимално близо до навиците на китаеца.
— За човека, без чиято помощ никога не бих получил „Пак Ханмин“ — тържествено каза той.
Стриктно погледнато, това не отговаряше изцяло на истината. Т. И. Чун наистина беше помогнал със своето участие в наддаването и покупките за стотици хиляди долари, но за добрия късмет Блустоун би трябвало да благодари главно на своите нови благодетели.