- Той ме слуша, Морди. Аз съм пророкът на Енгстрьом.
- Пророкът на смъртта, ако питаш мен.
- Никой не те пита - изръмжа Авраам.
- Извинявай, извинявай! Господи, само така го казах.
Авраам отвори вратата на колата, слезе и закрачи към телефонната кабина, потропвайки с бастуна, макар да виждаше през мъгливите лещи. Набра номера на WWN и попита:
- Свързахте ли се с госпожица Азимур?
- Един момент, господине.
Той чу щракане и миг по-късно:
- Да?
- Госпожица Азимур?
- Кой се обажда?
- Слушайте ме, без да прекъсвате. Причината ФБР да се интересува толкова много от човека, когото те наричат Ралф Андерсън, който беше екзекутиран снощи в Охайо, е защото истинското му име е Джордж Уолър. Той беше под защитата на програмата за особено важни свидетели. Беше екзекутиран, защото е изпял един банков обир преди няколко месеца в Канзас Сити. А това е само върхът на айсберга. Ако сте толкова добра, колкото си мисля, ще схванете цялата история.
- Какво искате да кажете с това екзекутиран? Можем ли да се срещнем? Аз трябва да...
Телефонът замлъкна.
- Интересно - каза Максуел. - Имате ли някаква представа кой е този певец?
- Не, каза си репликата и затвори.
- Добре, ще се обадя на Проучването по телефона и ще видя с каква информация разполагаме за банковите обири в Канзас през последните няколко месеца.
- Какво искате да направя?
- Да изчакаш, докато намеря нещо, за което да се хванем.
- Някой пробвал ли е тази информация при Хари Си- мънс?
- Арт Ферис се опитва да измъкне някакъв коментар от него в момента.
- Той няма да каже нищо. Включил е телефонния си секретар, който само повтаря: „В момента се води следствие“ — и това е.
- Е, тази информация ще раздвижи малко нещата. Къде си сега?
- Тръгваме към Лима да видим дали можем да научим нещо от аутопсията.
- Защо не се повъртиш там още малко? - предложи Максуел. - Ако това обаждане наистина се окаже вярно, ще можеш да пипнеш за гушата оня момък от ФБР...
- Маккърди.
- Да. Може пък и да издрусаме нещо от него.
- Той няма да каже нищо повече от това, което вече ни каза.
- Вярно е, но пък ще каже на Хардистан и може би ще успееш да изцедиш нещичко от него.
- Това наистина ще бъде сензацията на годината, Еди.
- Виж, ти вече разполагаш с достатъчно материал, за да му извиеш ръката. Онова нещо за Вейл, програмата за защита на особено важни свидетели. Как му беше името на оня клетник?
- Джордж Уолър.
- Да. Виж какво още можеш да измъкнеш и после им го начукай, Вал. Това е твоят специалитет.
22.
Канцеларията на съдийката Макинтайър се намираше на втория етаж. За разлика от повечето канцеларии, които бяха студени, официални и с ламперии от тъмно дърво, нейният кабинет беше боядисан в бяло, а от двете страни на прозорците висяха пердета на цветя. На рафта с книгите зад бюрото е имаше половин дузина фотографии на сина е и семейството й. На единия ъгъл на бюрото й имаше ваза с цветя, а столът й с висока облегалка беше тапициран с пъстър плат вместо с тъмна кожа. Подът бе застлан със светлокафяв килим.
Но както го бе предупредил Хардистан, декорът можеше да се окаже много заблуждаващ.
- Тя е много корава дама - предупреди ги той, докато чакаха да дойде съдийката. — Има особено язвително чувство за хумор и ръководи съдебната зала със стоманен юмрук. Не позволявайте на обстановката да ви размекне.
- Успокояваща мисъл - каза Вейл.
- С нея трябва да се кара направо. Тя може да забележи играта даже и насън.
- С това вече няма да се провалим - засмя се Вейл.
Миг по-късно съдийката влезе - приятна, но малко прекалено сериозна червенокоса дама, среден ръст, на около четиридесет и пет години, с туидов костюм с панталон.
Вейл имаше известна представа за миналото й благодарение на Наоми, която го бе снабдила с няколко статии за нея. Омъжила се в колежа, дипломирала се първа в юридическия факултет и станала президент на адвокатската колегия на Южна Каролина още преди да навърши тридесет години. На четиридесет и пет бе член на Върховния съд на щата. Съпругът й бе основал малка счетоводна фирма няколко години след дипломирането си. И докато навърши четиридесет и пет години, фирмата му се бе превърнала в най-престижната в Кълъмбия.
Бе починал от инфаркт точно преди да навърши четиридесет и шест, оставяйки Люси безутешна и самотна вдовица.
Година по-късно тя бе приела назначение като съдия в Осмият съдебен окръг и се бе преместила в Линкълн. Носеха се слухове, че била на челно място в списъка на Пенингтън за състава на Върховния съд на САЩ, но съдията Лукас Фрай успял да прескочи трапа при последния си удар.