- Мислиш ли, че ще захапе?
Хайнс се изсмя.
- Латимор, никой не може да си позволи да игнорира обаждане от кабинета на генералния прокурор.
- Добре, да пробваме. Ще отида в задния офис, а Джими ще пусне разговора така, че всички да го чуете.
- Това не е съвсем законно - обади се Наоми.
- Просто приятелски разговор. Нищо сериозно - ухили се Латимор.
- Полковник Марагансет, обажда се Харисън Латимор, помощник генерален прокурор, прикрепен към групата на специалния обвинител Мартин Вейл.
- Да, сър, какво мога да направя за вас?
- Генералният прокурор госпожа Кастен и господин Вейл се нуждаят от една информация, полковник. Казаха ми, че вие сте човекът, към когото трябва да се обърна.
- На вашите услуги. Каква информация точно им трябва?
- Става въпрос за персонал, действал в края на шейсетте и в началото на седемдесетте.
- Във Виетнам?
- Да. Конкретно става въпрос за разузнавателни бойни части, които са действали на място.
- Не съм сигурен, че...
- Нека бъда малко по-точен. Черни операции.
- Черни операции?
- Да. Не ни интересуват хората, служили в тези подразделения. Знам, че всичко е само слухове. Бихме искали да получим имената на офицерите за свръзка, които са работили по... хм, проектите.
- Вижте, това е доста трудно. Наистина се носеха слухове за части, действали в тила на Виетконг, но...
- 0, хайде, полковник, знаем всичко за проекта „Фантом“ и така нататък. Никакви регистри, нищо такова не е съществувало... генералният прокурор знае всичко това. Просто иска имената на офицерите за свръзка, работили с тях. Колко такива има?
- Това е поверителна информация - отряза го полковникът.
- Разбирам. Е, мога ли тогава да ви помоля да се обадите на генералния прокурор и дай обясните това лично? Ще ви дам телефонния й номер и...
- Няма да е необходимо - разбърза се изведнъж Марагансет.
- Било е преди повече от тридесет години, полковник.
- Позволете ми да ви препратя към моя главен сержант, Стив Кослоски. Сигурен съм, че той може да открие информацията много по-бързо от мен. Спешно ли е?
- Естествено. Щом се обаждам от името на генералния прокурор.
- Добре. Задръжте за секунда, сър.
- Благодаря ви много, полковник. Сигурен съм, че генералният прокурор ще оцени експедитивността ви.
Той изчака тридесет секунди.
- Господин Латимор? Тук сержант Кослоски.
- Добро утро, сержант. Каза ли ви полковникът от какво имаме нужда?
- Да, сър. Предполагам, че ви е казал, че това е деликатна информа...
- Разбирам - прекъсна го Латимор. - Никой няма да узнае. Това е само за проучване, данните няма да станат обществено достояние.
- Разбирам, сър. Но ще ми трябва малко време. Нищо от тези материали не е вкарано в компютрите.
- Колко време?
- Сигурен съм, че ще го изровя до края на деня.
- Дооообре...
- Може и по-скоро, сър. Щом е толкова важно...
- Запишете номера на факса ми.
- Бих предпочел да не работим по факса, сър. По-доб- ре да ви се обадя и да ви дам имената по телефона.
25.
Вейл си мислеше, че никога няма да забрави този ден - не само защото щеше да се изправи лице в лице със своя противник, но и защото за пръв път виждаше красотата на страната, чиито закони се бе клел да защитава.
Бяха излетели от Чикаго преди зазоряване и издигащото се слънце ги преследваше, докато прекосяваха Уискънсин, южната граница на Минесота и Южна Дакота. Сега самолетът летеше над централна Монтана към Мисула и Скалистите планини.
Файърстоун беше първокласен гид и дори сега, в промеждутъците между залците и глътките кафе, описваше земята, която се плъзгаше под тях, и нейната история.
Много преди Колумб да открие Америка племената чернокраки, асинибоини, кри, северните шайени и не персе скитали по огромните равнини на Монтана и ловували дивеч и риба по горното течене на Мисури.
Сегашното население било потомци на пионерите, дошли в тази земя: имигранти, фермери, железопътни работници, златотърсачи, търговци на кожи, трапери и индианци от равнините.
Вейл беше очарован от първичната красота на страната, която още изобилстваше от дивеч, зърно, коне и огромни открити пространства. На юг от самолета се намираше Йелоустоун Ривър, а зад нея - богатите на злато Блак Хилс, където край Литъл Бигхорн генерал Къстър бе приключил живота си, създавайки с това един мит, който упорито не искаше да отмре.
Файърстоун познаваше историята, особено що се отнасяше до коренните американци. През седемдесетте години на миналия век, за да направи място за белите заселници, правителството на САЩ бе започнало да преследва и изтребва едно след друго индианските племена от Монтана. Правителството бе лъгало, мамило, заблуждавало и нарушавало споразуменията си с индианците, изтиквайки племената от равнините в резерватите, разположени на най-безплодните земи.