- Ако това е сумата, която може да си позволи Генерала, значи е справедливо.
- Не че съм много любопитен, но колко бихте взели нормално за такава работа.
- 0, вероятно за по-малко от четвърт милион едва ли бих си мръднал и пръста.
- Може би ще се откажете от другите петдесет като благотворителна вноска.
- Много смешно.
- Значи мога да кажа на Генерала, че работата е уредена?
- Ще ми трябват два дни.
- Разбирам. Това е страшно належаща работа. Уикендът наближава. Той по всяка вероятност ще отскочи да си отдъхне във вилата.
- Ще бъде направено по възможно най-бързия начин.
- Генерала ще бъде във възторг.
- Добре. А сега ще ви помоля да изчакате тук само пет минути, докато си отида.
Ръката на Удбайн се протегна между седалките и захлупи ключа от гардеробчето.
- Желая ви късмет, когато дойде Апокалипсисът.
И си тръгна.
Авраам изчака няколко секунди и носле леко се извърна, взирайки се крайчеца на окото си. Всичко, което видя, беше един прегърбен старец в палто, дълго до коленете, който се отдалечаваше към главния терминал.
28.
Къщата беше двуетажна, от червени тухли, с широка предна веранда. Намираше се на една тиха уличка в малко селце, известно с местния си хотел, „Странноприемницата на краля“, който сега предлагаше легло и закуска, но навремето бе дал приют на Джордж Вашингтон. Това беше къща извън времето и пространството, от ера, когато хората никога не са заключвали вратите си и никой не е чувал за стрелба по хора от бясно движещи се коли. Пощенската кутия беше с грижливо направен надпис:
Полковник Скот и Г-жа Барбара Граймс
Хоторн Авеню, № 424
Латимор паркира колата, излезе и закрачи по дългата алея към входната врата. Отвори му приятна жена към петдесетте.
- Госпожа Граймс? - попита Латимор.
- Госпожа Граймс почина преди две години - каза тя.
- Аз съм Алис, икономката на полковника.
Латимор й показа удостоверението си за самоличност.
- Казвам се Харисън Латимор, от кабинета на генералния прокурор на САЩ. Имам уговорена среща с полковника.
- Да, господин Латимор, той ви очаква. Заповядайте.
Тя го поведе през тесен коридор, който извеждаше в обляна от слънце стая. С вътрешна стълба към втория етаж. Една френска врата водеше към терасата. Стените бяха покрити с фотографии на Граймс — добре сложен мъж с кестенява коса, в компанията на войници и група офицери в джунглата.
Жената отиде до прозореца и спусна дантелените завеси; пръстените издрънчаха по бронзовите пръти.
- Полковникът има проблем с очите - каза тя. - Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.
Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:
- Полковник! Имате гостенин.
- Да не е Джери? - попита изтънял дрезгав глас.
- Не, полковник, непознатият е.
- Непознатият! Добре, веднага слизам.
Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.
- Имате гостенин, полковник Чарли - каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за се срещне с вас.
- 0 - продума полковникът немощно, - благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. - Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. - Вашингтон значи? Да не сте от армията?
- Не, сър - отвърна Латимор. - Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.
- Аха, много важна клечка значи.
- Не съвсем, сър - отвърна с усмивка Латимор.
- Седнете ей там, до прозореца - каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.
- Благодаря, сър.