- Добра работа си свършил, Рон - похвали го Хардистан. - Ще направим проверка на всички лицензирани „Бийчкрафт“ от този модел и ще видим дали сме късметлии. Двамата с Флорес сте свършили чудесна работа. Предай му, че аз съм го казал.
Хардистан изключи телефона.
- Нещата започват да се проясняват, Сам - обърна се той към Файърстоун. — Но все още нямаме представа как изглежда нашият човек.
Вашингтон, сряда, 3 часът и 12 минути следобед,
източно стандартно време
Компанията „Интернашънъл Секюрити“ държеше под наем два офиса в една невзрачна сграда само на няколко преки от Белия дом. Компанията не вдигаше абсолютно никакъв шум около себе си. Избягваше всякаква публичност, не беше включена в нито един телефонен справочник и в никоя фондова борса и никога не рекламираше. Името й никога не излизаше в нито едно конгресно изслушване. Повечето членове на Конгреса и Сената изобщо нямаха и представа за съществуването й. Медиите също дори и не подозираха, че има такава компания. И въпреки това ЦРУ и Агенцията за национална сигурност използваха КИС като „консултанти“ вече над тридесет години.
Президентът Дейвид Уоръл също беше неизвестен на политическите кръгове. Уоръл никога не посещаваше светски увеселения или официални приеми. Не подпомагаше нито една политическа партия или политик. Телефонния му номер го нямаше в нито един официален документ, а твърдият диск на компютъра му всяка вечер се сваляше и се заключваше в сейф. Уоръл беше висок един и осемдесет, в изключително добра спортна форма, с руса, вече сивееща коса, и силен загар. Обожаваше туидовите сака, сивите пуловери от австралийска вълна и ризите в тъмни цветове с широко отворени яки.
Вторият офис се заемаше от един параплегик, бивш „войник на сполуката“ на име Льо Бланк, който говореше перфектно пет езика. Преди четиридесет години, по време на алжирската освободителна война срещу французите, той бе изгубил контрола и върху двата си крака една бомба го бе ранила в кръста. Льо Бланк беше съвсем плешив, с огромен гръден кош и масивни ръце и спаружени, безполезни крака. Изглеждаше странно не на място в оборудваната с най-съвременна апаратура инвалидна количка.
Льо Бланк и Уоръл бяха агенти по рождение. Техни клиенти бяха правителствата на Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Южна Африка и Израел. Техните хора бяха действително каймакът на разузнавателната общност на свободна практика: терористи, наемни убийци, касоразбивачи, събирачи на информация. В КИС ги наричаха „актьори“.
Уоръл подрани с пет минути в Националната катедрала на Масачузетс Авеню. Влезе с небрежен вид, огледа почти празната зала и седна на една пейка в дъното на църквата. Две минути по-късно влязоха двама агенти от специалните служби. Те обиколиха катедралната зала, направиха един кръг около редиците със скамейки и се върнаха покрай Уоръл. Нито веднъж не погледнаха директно към него. Единият се дръпна встрани и момент по-късно в катедралата влезе Клод Хукър и седна зад Уоръл.
- Добър ден - проговори той едва чуто.
- Здравей, Клод, имаш проблем ли?
Най-нормален въпрос. Хукър и Уоръл никога не се срещаха, освен ако нямаше някакъв проблем.
- Не - отвърна студено Хукър, - ти имаш.
Уоръл се извърна и изгледа право в лицето смръщения съветник по националната сигурност.
- С кого?
- Не знам със сигурност. Информацията дойде от кабинета на Марагансет.
- Марагансет! Марагансет е една импотентна путка, която само сънува пенсията си. Нямам бизнес с Марагансет.
- Информаторът ми работи в офиса му.
- За какво става дума?
- Предполагам, че знаеш, че този натегач Вейл, адвокатът, стана заместник генерален прокурор.
- Чувах да говорят.
- Това вече не е приказка. Оная кучка Азимур го разгласи пред целия свят. Вейл е извикал целия си екип, млади натегачи, цяла глутница проклети питбули.
- Но нали това се очаква от тях?
- Не и когато си от страната, която искат да заръфат.
- Какво точно става, Клод?
- Един от хората на Вейл прави проучване на проектите.
- Виетнамските проекти?