- Ваш е.
Гондорф се огледа в огледалото. Лицето му беше само на няколко сантиметра от това на Шана Парвър - разделяше ги само специалното стъкло.
- Уф - възкликна Парвър. - Този човек не е ли чувал, че има четки за зъби?
- Не се приближавайте прекалено близо - предупреди я Бъргър. - Външният вид се придружава и от съответния аромат.
Парвър беше облечена по възможно най-консервативния начин: тъмносин костюм и виненочервена блуза. Дългата й гарвановочерна коса беше опъната назад в стегнат кок. Носеше очила вместо обичайните контактни лещи. Но въпреки това си оставаше все така умопомрачително красива. Файърстоун беше облечен както винаги, в кожено спортно сако, тъмнозелена вълнена риза и свръхмодерни черни каубойски ботуши. Изглеждаше повече като Джон Уейн, отколкото като Мартин Вейл.
Гондорф седна до масата - цялата в белези от гасените по нея цигари - и качи крака върху плота.
- Красиво - каза тя. - Направо е вълшебен.
- Блъснете му краката от масата, когато влезете - посъветва я Бъргър. - Така ще разбере кой от вас двамата е шефът.
- Ще го имам предвид - каза тя.
- Имате ли нещо против, ако гледам оттук? - попита Бъргър. - Взе да ми става интересен този тип.
- Нищо - каза тя. - Този видеорекордер зареден ли е?
- Винаги е зареден - увери я той.
- Ще имате ли нещо против, ако заснема интервюто?
- Не трябва ли първо да питате него?
- Ако откаже, изключете го.
- Разбрано.
Парвър и Файърстоун влязоха в стаичката. Файърстоун застана до стената, освобождавайки място за Парвър.
- Господин Гондорф, аз съм Шана Парвър, заместник генерален прокурор на САЩ. Това е съдия-изпълнителят Сам Файърстоун. Моля, свалете си краката от масата.
- Къде е Вейл? Казах му, че ще разговарям само с него.
- Упълномощена съм да говоря от негово име. А сега свалете краката си от масата и да започваме.
- Искам да видя Вейл.
Тя блъсна краката му от масата.
- Слушайте, Гондорф, прелетяхме толкова път дотук по ваша молба. Нали искате да ви помогнем? Тогава спрете да се държите като идиот и започнете да говорите или си тръгваме, а вие изхвърчате навън, а там вече могат да ви пръснат черепа, щом толкова не ви е грижа за него.
- Чакай бе, чакай - завика панически той.
- Записваме това интервю на видео. Сигурна съм, че нямате нищо против.
- Ами аз...
- Ще започнем с името ви, адреса, възрастта, знаете как е редът, сигурна съм.
- Никога досега не съм бил арестуван, всичко това е ново за мен. Искам да кажа, не съм престъпник, да знаете. Веднъж само се натрясках, но нищо повече.
- Откъде сте, Ърни? Мога ли да ви казвам Ърни?
- Всички ми викат така.
- И така, ние сме тук. Разкажете ни малко за себе си и после ни кажете за какво ни извикахте.
Той сви рамене и завъртя глава.
- Вие сте онези, които се интересуват от милициите, нали?
- Възможно е — отвърна тя. - Нека да чуем какво имате да кажете.
- Казвам се Ърни Гондорф. На тридесет и седем години съм. Карах стари отремонтирани автомобили, две години, обикалях цялата южна част на страната. Уинстън- Сейлъм, Дейтона, Атланта. Всичко беше наред, докато един ден не ми гръмна двигателят и се завъртях на шосе 500 до Дейтона. Гари Бърел беше точно зад мен, заби се в задницата ми, блъсна се в предпазната ограда и автомобилът му се претърколи през половината щат, та чак до моргата. Всички казаха, че съм бил изгубил контрола над управлението, че било моя вина и все в тоя дух. Загубих си работата, загубих си колата, и оттогава вече не съм онзи веселяк, който бях.
- Кога беше това?
- Преди две години.
- Тук в града ли живеете, Ърни?
- Аха. Но инак обикалям много.
- С какво се занимавате сега?
Гондорф се приведе над масата.
- Никога не съм бил в армията, нито съм бил арестуван - произнесе той със смъртно сериозен глас.
- Това ли ви е кариерата?
- Искам да кажа, че отпечатъците от пръстите ми ги няма никъде, или поне беше така до снощи.
Парвър се втренчи в него, но не коментира думите му. Знаеше кога е най-подходящият момент да се намеси.
- Искам да кажа - повтори Гондорф, - че до снощи никъде не са ми вземали отпечатъци. Нито пък са ми записвали името.
- Но полицаите снощи ви взеха отпечатъци, нали?
- Да, направиха го. Снощи, когато ме окафезиха.
- Когато правеха доклада за произшествието ли?
- Да.
- И така, вие твърдите - ако греша някъде, поправете ме - че някъде в миналото сте оставили отпечатъци от пръсти, където не е трябвало да го правите, така ли?