Кафето на Шефийлд се бе превърнало в командния пункт на медиите. Те го изпълваха от край до край, пиеха кафе и съставяха специалните си новинарски емисии. Местните жители първоначално горчиво се оплакваха, че пришълците били взели връх, но сега, в навечерието на съдебния процес, те също прииждаха и се смесваха с пресата, заслушани в теориите и слуховете, заразени от възбудата покрай най-голямото събитие в историята на градчето. Шестнайсетте съдебни заседатели и заместници, които трябваше да се уединят със започването на процеса, се ползваха със статуса на местни знаменитости.
Джак Конърман седеше на една масичка в ъгъла на кафето, откъдето се откриваше гледка към сградата на съда. Писателят беше в Шефийлд от два дни, като през цялото време разговаряше с местните жители, попивайки местния колорит. Масичката беше покрита с бележници, местни вестници и един линиран бележник, в който той нахвърляше бележките си. Така дълбоко бе потънал в работа, че не видя високата жена, която влезе в ресторанта, огледа се и тръгна към масата му.
- Джак Конърман?
Стреснат, той вдигна глава и смъкна старомодните си очила в рогови рамки. Веднага я позна. Издокарана в черен костюм и бяла копринена блуза, тя беше направо зашеметяваща; още по-красива на живо, не толкова официална, може би, и по-нежна, отколкото изглеждаше на телевизионния екран. Носеше горскозелено кожено куфарче.
- Госпожице Азимур - каза той, стана и протегна ръка. В ръкостискането й нямаше нищо нежно, между другото.
- Съжалявам, че ви прекъсвам работата. Нещо спешно ли имате да предавате?
- Не.
- Добре. Мога ли да ви направя компания за минутка?
- Моля.
Тя седна срещу него и се усмихна, хвърляйки поглед върху масичката. Той събра бележниците и листовете на купчина и захлупи бележника най-отгоре.
- Не беше необходимо да го правите заради мен - каза тя.
- Масичката не е моя частна собственост - захили се той момчешки. Беше слаб мъж със сивееща коса и младежко лице, което опровергаваше календарните му четиридесет и осем години. Беше облечен небрежно в омачкан поплинов костюм и бледосиня риза с широко отворена яка.
- Как е храната? - попита тя, разтваряйки менюто. - Умирам от глад. Това, дето го сервират по авиолиниите, скоро вече и прасетата няма да го ядат. - В гласа й имаше следа от британски акцент.
- Също както готвеше мама - каза той. - Направо страхотна.
Тя махна на сервитьорката и си поръча.
- Пристигнах само преди час - продължи тя. - Не можах да си намеря стая в хотела. Запазили са ми ъгълче в мотел „Сънфлауър“, някъде из Канзас.
Той се изсмя.
- Вие сте разглезена. Това е само на петнадесет минути път от градчето. В хотела май не се впечатлиха от ранга ви, а?
- Не мисля, че до този момент някой тук е чувал за „Уърлд Уайд Нюз“. - Тя поклати глава. - Умирам да съм на мястото на събитието.
- Е, тук е точно мястото, където ще се развие действието през деня. Вечерта всички се събират в ресторанта на Харникър хей там отсреща. - Той се извърна и посочи.
- В девет часа, когато затворят скарата, става бар.
- Отдавна ли сте тук?
- От два дни. - Той направи пауза, после попита: - Мога ли да направя нещо за вас?
- Доколкото разбирам, вие сте официалният биограф на Мартин Вейл.
Той се изсмя от сърце.
- Без пълномощия.
- Всички твърдят, че сте специалист по Вейл.
- Пиша за всичко, което прави, от петнадесет години.
- Чувам, че сте написали повече от петнадесет статии в списания за него.
- Четири е доста по-точно. Плюс няколко колони.
- На свободна практика ли сте?
- Писател съм на договор за „Сити Магазин“ и поддържам една колона за „Трибюн“ в неделните дни. Оперативен редактор.
- Приятели ли сте?
- Да кажем, че никога не ме е удрял по носа, задето си го навирам в работите му.
- Той удря хората по носовете?
- Образно казано. - Конърман извади портфейла си, прелисти няколко визитни картички, извади една и й я подаде. Името на Вейл беше написано в долния десен ъгъл. По средата на картичката имаше само две думи: БЕЗ КОМЕНТАР.
- Корав мъжага, а? - повдигна вежди тя.
- Е, не е от най-приказливите извън работата си.
- Как мислите, дали ще се съгласи на интервю?
Конърман отметна глава и се изсмя толкова силно, че половината ресторант се извърна да го погледне.
- Ако това е било целта на посещението ви, само сте си изгубили времето.
- И преди са ми го казвали.
- И Кастро ли?