Енгстрьом си имате свой собствен план за действие, ако бъдеше атакуван, макар и да но вярваше, че армията ще нападне планината. Според него армията и ФБР щяха да установят статична блокада и ла го чакат да се предаде. Но ако нападнеха, той беше по;ц вен да отбранява с всички средства онова, което бе станало известно като „Хълма“.
Пристигането на военните части промени всичко. Вече бе ясно, че нападението върху укрепената планина е въпрос само на време.
Предната нощ много от войниците му бяха дезертирали от планинската крепост. Бойните му части се бяха свили до шестстотин души - но те всички щяха да воюват до смърт.
Енгстрьом беше брилянтен стратег. Бе преценил, че нападението ще се осъществи от три посоки едновременно надолу по планината. Планът му за отбрана беше да обгради бункера с войниците си, които щяха да са под защитата на телта и мините. Те щяха да стрелят от бункера срещу нашествениците, като по този начин се предпазваха от стрелба по своите.
Беше наясно, че не ще успее да спечели тази битка. В сърцето си знаеше, че Апокалипсисът вече е съвсем близо. Раят вече беше само на една ръка разстояние. Той щеше да умре в полята на Парузия - мечтаната страна на Второто пришествие.
От дъното на залата Авраам следеше как Генерала напътства войниците си. В помещението си Авраам държеше две петнадесетгодишни момичета, които го „забавляваха“ от няколко дни. Авраам знаеше, че не може да напусне крепостта. Долу го чакаха ФБР, армията, СКТАОО. И Вейл. Сега беше удобният момент да отпрати момичетата от бункера. Но той реши да ги задържи. Защо да се лишава от тях?
- Нека всички, които сме събрани тук, да се помолим
- каза Генерала.
- Амин - отвърна един от присъстващите.
Няколко от офицерите и сержантите паднаха на колене. Шрак стоеше до Енгстрьом; грубите му черти не даваха израз на онова, което изпитваше.
- Днес рано сутринта си мислех за Откровението на Йоана - каза Енгстрьом. - Глава четиринадесета ми изглежда подходяща. „И видях друг Ангел да хвърчи посред небето, който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на исяко племе и коляно, език и народ; той говореше с висок глас: бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на Неговия съд, и поклонете се на Оногова, Който е сътворил небето и земята, морето и водните извори.“ Амин.
- Амин - отговориха всички в хор.
- А сега да излезем н тази студена нощ и да бъдем заедно с войниците си каза Енгстрьом и всички започнаха да напускат командния център.
Шрак извади пура, отгриза края й и го изплю в едно кошче.
- Връщаме се към старите си навици ли, полковник?
- попита Енгстрьом.
- Предпочитам вкуса на пурата пред този на пръстта
- каза Шрак.
- Никога не съм допускал, че можеш да се съмняваш, Боби.
- Никога до този момент не сме стигали толкова високо по течението на лайняната река, Джошуа.
- Господ ни гледа отгоре.
- Няма да е зле, защото помощта му ще ни е страшно нужна.
Вашингтон, събота, 6 часът и 52 минути
В главния оперативен център в Белия дом президентът Пенингтън крачеше пред един голям модел на планината Джеймс. Няколко офицери закачаха карти по стените - върху тях щяха да отразяват развоя на битката.
Преди двадесет минути Авраам бе възвестил на живо по радиото идващия Апокалипсис. Пламенното му слово бе срещу гадния президент, който придвижвал войски към Мисула. Генерал Джеймс слушаше напрегнато и само клатеше глава, докато Авраам сипеше огън и жупел. Проповедникът приключи с един стих от Лука, който прозвуча повече като предупреждение, отколкото като блага вест:
- „А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом... на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето... Тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините... защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано...“
- Хайде, пак започна да редактира и перифразира - каза Джеймс. - Пропусна частта за изоставянето на планините.
- Изключи това проклето нещо - изръмжа Пенингтън.
- Извинете, сър.
Пенингтън погледна часовника си. Беше извикал Мардж Кастен, Джером Брилщайн, министъра на отбраната, Клод Хукър, директора на ФБР Хари Симънс и Уейн Бродски от СКТАОО. Искаше ги при себе си, ако онези наистина атакуваха бойните части. Кастен и Брилщайн се бяха възпротивили на решението му да изпрати войски в района и юридическите аспекти бяха доста мрачни, но Пенингтън се бе позовал на Закона за военните действия от шейсетте години и на Закона за мерките срещу тероризма.