- Не съм сигурен дали изобщо трябваше да идвам тук при вас, господин Вейл. Господин Стенър и ...
- Флахърти.
- Да, Флахърти. Те казаха, че е за мое добро да дойда да вечеряме заедно.
- Заповядайте, седнете, господин Крамър.
- Може би трябваше да извикам господин Джармън.
- Неподходяща идея.
- Просто не знам. Искам да кажа, защо сте толкова заинтересован да ме поканите на вечеря?
Вейл се усмихна.
- Приятелство. Сърдечност. Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм заинтересован от благосъстоянието ви.
- Да, сигурно е така, само дето ме обвинихте, че съм откраднал почти всичко с изключение на Статуята на свободата.
- Това не е даване на писмени показания под клетва, господин Крамър. Няма никакви пречки от страна на закона да вечеряме заедно. Но ако се чувствате неудобно...
- Мисля, че казах всичко на госпожата ви при даването на писмени показания под клетва.'..
- Двамата с госпожа Парвър понякога малко поизбър- зваме, Херман. Имате ли нещо против да си говорим на „ти“?
Крамър кимна със страхопочитание.
- Добре. Казвай ми тогава Марти. Така или иначе, мислех си, че можем да изгладим нещата преди да застанеш пред съда. Искам да бъда честен с теб.
- Защо ти е да се тревожиш заради мен? - попита подозрително Крамър.
- Изглеждаш ми порядъчен човек. Чудесно семейство, прекрасни деца. В никакъв случай не бих искал да ги видя да страдат.
- Никой не може да ми направи нищо. Наел съм най-добрите адвокати в щата.
- Наистина ли мислиш, че Роджър Дилмор и Нийл Джармън са на твоя страна?
Крамър се приведе напред и саркастично каза:
- Те са мои адвокати, Марти.
- Не, те са адвокати на Том Лейси и Харолд Гросман. Именно те са хората, които им плащат, и те са онези, които ще бъдат защитавани от тях. Наистина ли мислиш, че те дават пет пари за някой си Херман Крамър?
- Те знаят, че аз... - Той спря по средата на изречението.
- Знаят, че ти какво?
- Можем ли да пийнем нещо преди вечерята? - попита Крамър, променяйки темата на разговора.
- Разбира се. - Вейл натисна един бутон под масата и човекът от екипа му, дегизиран като сервитьор, влезе с менюто.
- Какво ще пиеш, Херман?
- Водка мартини с маслина, чисто.
- А вие, сър? - обърна се към Вейл сервитьорът.
- Перйе с лед. Ще поръчаме вечерята след аперитива.
- Да, сър.
Сервитьорът излезе.
- Не пиеш ли?
- Току-що пийнахме с един приятел. Рой Шонеси, може би го познаваш.
Крамър преглътна с усилие.
- Господин Шонеси е твой приятел?
Вейл загреба шепа фъстъци.
- Всъщност Рой беше човекът, който ме издигна на поста щатски генерален прокурор.
- Шегуваш се. - Крамър придоби съвсем разтревожен вид.
- Познавате ли се?
- Срещали сме се веднъж.
- Наприказва ти куп глупости, нали?
- А?
- Нали знаеш, няма за какво да се тревожиш, всичко е потулено, такива ми ти работи.
Крамър не отговори.
- Рой е много убедителен пич, Херман. Способен е да продаде хладилник и на ескимос. Предполагам, че те е убедил, че няма за какво да се тревожиш. За тях убийството е все едно да не си платиш квитанцията за паркинга.
- Убийство?
Сервитьорът влезе с напитките, купа хляб и масло.
- Давай, Херман, избери си каквото искаш от менюто. Аз ще си взема салата, пържола, средно опечена, и варени картофи. - Вейл отчупи парче от франзелата и го захапа, без да го намаже с масло. Крамър си поръча гъбена супа, агнешко печено и пържени картофи.
- Хлябът е направо вълшебен, Херман.
- Какво искаш да кажеш с това за убийството?
- Мисля, че е убийство, защото онова, което „Уестърн“ и „Атлас“ и компанията „Лейксайд“ са направили с Гранд, си е чиста проба убийство. Как е семейството?
- Много трудно го понасят. В гимназията са много жестоки, знаеш как е. Непрекъснато тормозят момчетата ми, че съм откраднал от хазната на щата. А никога не съм посегнал дори и на десетаче.
- Никой не е казал такова нещо. Ти сам каза, че си допуснал грешка при управление на фондове.
- Но не съм присвоил нищо!
Вейл се приведе към Крамър, усмихна се и съвсем тихо каза:
- Не се прави на гъз, Херман.
- Какво?!
- Да не си мислиш, че ние — офисът на щатския генерален прокурор, сме си съчинили цялата история? Че разполагаме само с предположения? 0, хайде, знаеш много добре колко близо сме до всичките ви далавери. Но така или иначе, не това е главната причина сега да вечеряме заедно.
- Защо вечеряме заедно, господин Вейл?
- Марти.
- Мисля, че е по-добре да си останем на „вие“.
- Добре. Искам да си поговорим за бъдещето ви.
- Бъдещето си ми е наред. Имам си хубава работа, до пенсия...