Пътят водеше на юг до шестдесетата миля от Мисула, където правеше рязък завой под прав ъгъл на изток в участък с дължина колкото едно футболно игрище, после отново извиваше на юг. Този остър зигзаг беше известен като Прохода Изгубената следа, открит през 1804 година от Луис и Кларк. При ясно време долината нямаше да представлява никакъв проблем за преодоляване. Но един фронт ненадейно се бе раздвижил и сега, по средата на нищото, ги брулеше жесток зимен ураган. В непрогледния мрак на нощта бурята ги бе принудила да намалят скоростта си до тридесет мили в час. Пътят, който трябваше да продължи само осем часа, щеше да им отнеме най-малко от дванайсет до петнайсет - и то при условие, че не им се наложеше да спират.
- Джаг Едно до Джаг Две, чувате ли ме?
- Какво искаш? — изръмжа в отговор груб глас.
- След десетина минути идва един много остър завой. Просто си помислих, че не е зле да ви го съобщя. А и освен това едва различаваме светлините ви.
- Разбрано. Ще ви се обадя, щом стигнем до завоя. Поддържаме стабилно тридесет мили в час.
- Ясно, край.
- Има ли още кафе в термоса, Мартинес? — попита сержантът.
- Да, разбира се. - Ефрейторът разклати големия термос, опря го на коляното си и наля чаша кафе. - Заповядайте.
- Благодаря. По дяволите, тази нощ сякаш няма край.
Той грешеше.
На три мили пред конвоя призрачни фигури се стрелкаха между дърветата и заемаха позиции сред скалите, които обграждаха шосе 93 - фигури в бели дрехи, бели скиорски маски и бели шлемове. Движеха се бързо и точно. Вятърът виеше над главите им, но иначе в тясната долина беше странно тихо. Водачът бе заел позиция в северния край на прохода. Радиото му изпука.
- Апах вика Монти.
- Слушам.
- Десет минути.
- Разбрано.
- Никакво движение на север или юг.
- Разбрано, край.
Той щракна уоки-токито си.
- До групите. Готови ли сте?
- Първа готова.
- Втора готова.
- Трета готова.
- Десет минути - каза водачът, изключи уоки-токито и го подаде на мъжа до себе си, после измъкна пистолета си и вкара патрон в цевта. Дочу щракането на останалите автоматични оръжия в мрака. Стоеше неподвижен, хладнокръвен и студен като бурята.
След няколко минути дочу грохота на приближаващия острия завой конвой. Изправи се и се втренчи между дърветата, видя светлините на трите автомобила само на двадесетина метра.
- Ракетомети, готови - прошепна той в уоки-токито.
Изчака първата кола да навлезе в прохода, после пак натисна бутона на уоки-токито.
- Три, две, едно...
Двамата мъже стреляха едновременно с ракетометите си в първата и третата кола.
Сержантът и ефрейторът бяха зашеметени от ослепителния блясък, който изригна от мрака и се стовари стра- нично върху челната кола. Кабината избухна и изхвърли водача с главата напред на пътя. Другите трима войници бяха разкъсани от нажежените парчета метал, разлетели се при взрива. В огледалото за обратно виждане - само за миг - сержантът видя, че задната машина също е поразена и избухва в пламъци.
- Боже Господи! - изрева той и скочи с два крака върху спирачките.
От мрака изникнаха двама мъже в камуфлажни костюми и скочиха върху страничните стъпала на камиона. Сержантът се загледа в ужас в белите скиорски маски и видя пистолетите в ръцете на двамата нападатели миг преди те да стрелят през страничните стъкла.
- Готово - изрева единият от нападателите. След секунди двата трупа бяха извлечени от кабината и единият нападател скочи зад кормилото на огромния автомобил.
- Готови за тръгване - изрева той в уоки-токито си.
Водачът погледна часовника си. Две минути.
Отлично.
В мрака се чуваха звуци на затваряни ципове.
Водачът закрачи покрай редицата трупове - всички бяха напъхани в яркозелени найлонови чували, циповете бяха вдигнати.
Освен един. Един от облечените в бяло нападатели вдигна глава и каза:
- Още е жив, сър.
Водачът се приведе, стреля в челото на умиращия мъж и изръмжа:
- Закопчей го.
По пътя дойдоха три джипа и облечените в бяло нападатели се качиха в тях. Водачът се качи последен. Отново погледна часовника си.
Четири минути. Перфектно. Извади от джоба си портативен радиопредавател, натисна бутона „Готов“, и после бутона „Огън“.