Вейл се отпусна в стола си и запали цигара. Нямаше никакво желание да влиза в спор относно данъците нито с Джордан, нито с никого. Така че смени темата.
- Семейството ви още ли е в Монтана?
- Живеят при тъста ми. Ония пиявици от данъчното поне него още не са ограбили.
- Може би няма да е зле да ги преместите оттам - каза Вейл.
- Защо? Да не би да става нещо?
- Не, доколкото ми е известно.
Джордан се размърда на стола си, после махна с ръка, сякаш отпъждаше мисълта, която се канеше да изрече.
- Къде да отидат, а? Блъскахме като животни цял живот за онова, което ни отнеха^- баща ми, дядо ми и всички преди тях. Идете в Ню Йорк, Сейнт Луис или Чикаго, живейте в някой бидонвил на някой уличен ъгъл? Това е най-шибаното предложение, което съм чувал.
- Не ви предлагам такова нещо. Само казвам да преместите семейството си от фермата...
- Еби се в гъза, педал - прекъсна го Джордан, с лице алено от нахлулата кръв и очи, потъмнели от гняв. - Пет пари не даваме за теб и твоите педалски приятелчета. Йоан, послание, глава трета казва: „Да любим един другиго, не както Каин, който беше от лукавия и уби брата си.“ Всички федерални служители са Каиновци и ти си един от тях.
Той тръгна към вратата, после се обърна към Вейл с присвити очи. Увеличената фотография на Енгстрьом от екрана на компютъра за миг проблесна в паметта на Вейл. Гласът на Джордан трепереше от гняв.
- И дойде Второто пришествие, казва Йоан, и бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откак има човеци на земята. На този ден, когато дойде Армагедон, семейството ми ще е сред първите, които ще отлетят в Рая. А вие? Господ ще ви осъди и ще помете федитата като вас и ще ви изпрати всички на дъното на Пъкъла, където ви е мястото.
Джордан затропа на пазача.
В колата Файърстоун го попита за какво са разговаряли с Джордан.
- За смърт и данъци - отвърна Вейл. - Да изчезваме оттук по най-бързия начин.
12.
От кулата на малкото летище край Койот Флатс пилотът оглеждаше черния път през бинокъла си. Погледна часовника си. Беше 11 часът и 55 минути.
- Трябва да идват вече - каза той на диспечера.
- Не мога да си представя да останат по-дълго, отколкото се налага.
- Не съм стъпвал там - каза пилотът и запали пура.
- Веднъж ходих - каза диспечерът. - Беше ме доста- тъчно.
- Изглежда достатъчно страшно и от въздуха - каза пилотът. - Нямам нужда да го виждам отблизо.
Терминалът - ако изобщо можеше да се нарече така - представляваше тухлена сграда с едно помещение, автомат за бързи закуски, кафемашина, две дълги пейки и две стаи за отдих. Двуетажната кула беше оборудвана с радар и компютър и се ръководеше от диспечер по полетите, прикрепен към Управлението на затворите.
Кацането на самолет на дългата бетонна полоса се разрешаваше само веднъж месечно - докарваха близки на персонала. За всички останали случаи летището беше затворено. Автобус откарваше посетителите в Гроба. Летището беше оградено с триметрова ограда под напрежение. Охраняваха я морски пехотинци.
Нито ръководителят на полетите, нито пилотът забелязаха разсилния, застанал до вратата. Той надзърна в залата и проследи с поглед пилота да се приближава до разделената на секции карта на САЩ. Пилотът премери разстоянието от Койот Флатс до назначението си на североизток и промърмори:
- Хиляда и двеста мили.
После се върна при ръководителя на полетите и измъкна калкулатор от работната си чанта.
Разсилният потропа на вратата и попита:
- Имате ли нещо против да почистя?
- Давай - каза ръководителят на полетите и разсилният влезе.
- Какви ветрове ще ме брулят на североизток? - попита пилотът.
Ръководителят провери метеорологичните карти на компютъра и каза:
- Чист полет до Канада и на изток към крайбрежието. Десетина метра в секунда на десет хиляди метра.
Разсилният спокойно търкаше бърсалката си по пода - почти невидим служител, изпълняващ задълженията си.
- Значи около два часа и петнадесет минути - обади се пилотът, отново извади бинокъла си и се загледа към шосето. В далечината се вдигна пушилка.
- Идват.
- Довиждане - каза разсилният и излезе.
- Какъв им е крайният пункт на маршрута? - попита ръководителят, след като чистачът излезе.
- Форт Уейн, Индиана.
Разсилният паркира пикапа си в една безлюдна бензиностанция в предградията на Койот Флатс под продънения навес до две стари прогнили помпи. Свърза миникомпютъра и модема с клетъчния си телефон и зачака. В дванайсет и петнадесет видя големия самолет да излита над пустинята и набра един номер на компютъра. От другата страна веднага се обадиха.