От няколко месеца следяха Сам Файърстоун, като се надяваха да ги отведе до Уолър. До този момент не бяха имали успех. Но след като за всеки полет в търсене на предателя му плащаха по десет хиляди долара, Удбайн с радост се отзоваваше на повикванията. А ако извадеше късмет и свършеше работата, възнаграждението му щеше да скочи на петдесет хиляди, което беше направо чудесно.
Той се отпусна в седалката и включи компактдисковия плейър. „Моят кораб“ на Сара Вон изпълни кабината.
Какъв прекрасен ден за полет!
13.
Самолетът кацна с рев и Удбайн отвори куфарчето си, извади една цифрова камера, която се побираше в шепата му, пристъпи през вратата и закрепи камерата на касата, за да не мърда. Движеше се небрежно. Никой не обръщаше внимание на невзрачния човечец в току-що изгладен сив костюм. Боингът спря, наземният персонал дотъркаля една стълба до корпуса и миг по-късно вратата на самолета със съскане се отвори.
Видеокамерата имаше превключвател, който позволяваше на Удбайн да снима видео или да прави снимки. Той премести превключвателя в позиция „видео“ и зачака. Висок чернокож мъж слезе по стълбата и се огледа. Това трябваше да е Нилсен. Зад него пристъпи по-нисък мъж в синьо сако. Силвърман. Беше го виждал и преди, винаги през обектива на камера или през бинокъл. След няколко секунди се появи и Файърстоун със спътника си и Удбайн ги записа, докато слизаха по стълбата. Последва ги капитанът на самолета.
Вейл и Файърстоун разговаряха. От време на време Файърстоун сочеше към един едномоторен „Чероки“.
„Кой ли е онзи до него? - чудеше се Удбайн. - Не изглежда важна клечка, поне по начина, по който се носи.“
Удбайн превключи камерата на единични снимки и изщрака половин дузина в едър план на мъжа с неустановена самоличност.
„Отиват в онзи „Чероки“ - каза си той. - Правят всичко, за да не могат да ги проследят.“
Зад цялата тая игра на секретност трябваше да се крие нещо. Да, сигурно отиваха при Уолър.
- Ал Рикардо, Мартин Вейл. - каза Файърстоун. - Господин Вейл, Ал е от ФБР.
- Ясно де - засмя се Вейл, докато разтърсваше ръката на Рикардо.
- Зареден е с гориво и готов за полет - каза Рикардо.
- Там ще ви чака двуместен черен „Таурус“. Ключовете са в калника, задния десен.
- Добре си вършиш работата, Ал - каза Файърстоун, докато се качваше в самолета.
- Ще ви помоля да внимавате - отвърна Рикардо. - Разписал съм се за колата и самолета.
- Имай ми малко вяра - каза Файърстоун.
- Това ми каза и последния път. - Рикардо се усмихна, докато Файърстоун затваряше вратата. Вейл се качи, седна до него и попита:
- Ти ли управляваш тая машинка? - попита го той.
- Че кой друг? Летя вече тридесет години.
- Каква беше тази история за последния път?
- Доста дълга - изсмя се Файърстоун. - Нямате проблем със самолетите, нали?
- Веднъж ми се наложи да прелетя седемдесет мили с хеликоптер сред виелица с нулева видимост и височина.
- Когато сте преследвали Стемплър в Кентъки?
- И това ли знаете?
- Генералният прокурор ми показа всичко за вас, господин Вейл.
- Трябва ли да бъдем толкова официални? Защо просто не ми казваш Мартин или Марти, което предпочиташ, а аз ще ти казвам Сам.
- Чудесно.
Файърстоун настрои радиото на честотата на кулата, информира ръководителя на полетите, че се насочва на югоизток към Лима, Охайо, и поиска разрешение за излитане.
- Разбрано, Чероки Н-32 - отговори кулата. - Заемете полоса за излитане две. Имате два самолета пред вас. Към Лима се задава буря.
- Разбрано. Може и да я изпреварим.
- Ясно. Изчакайте разрешението за излитане.
- Ясно, край.
Удбайн подслушваше разговора върху скенера си.
Лима, Охайо. Дотук добре.
Над летището на Лима Удбайн задържа на триста метра височина, на половин миля разстояние, и загледа през бинокъла. Вейл и Файърстоун кацнаха и отпътуваха с една черна кола на северозапад по шосето за Лима. На една миля югоизточно от града колата свърна по шосе 75 и се насочи на юг. Метеорологичната обстановка работеше срещу Удбайн. Блъскан от ветровете, той ту се губеше сред тъмните облаци, ту изскачаше от тях, и накрая изгуби колата. Спусна се под бурята. Колите хвърчаха на север и юг по магистралата. Той задържа на сто и петдесет метра, като оглеждаше пътя южно от Лима за изплъзналата му се плячка. Накрая, шибан от немилостивия вятър, който все искаше да го изхвърли в тъмните облаци, започна претърсването квадрат по квадрат, като проверяваше автомобилната карта на компютъра си и разделяше областта южно от Лима на сектори. Прелетя един квадрат със страна две мили на изток от магистралата, после направи същото и на запад, като се насочи на юг със стъпки от две мили. На два пъти му се стори, че мярва черния автомобил по тесните провинциални пътища, но бинокълът му казваше, че се е излъгал. Продължи да лети на същите двумилни отсечки чак докато се отдалечи на петдесет мили южно от Лима. Все още тормозен от лошото време, накрая той зави и се насочи обратно на север.