„Да — помисли той, — мога да го направя…“
Вдигна поглед към Сам Файърстоун и светът започна да става сребристобял.
Писъците на Стемплър бяха престанали. Очите му изскочиха от топящата се плът на лицето му и зацвърчаха.
Джейн Венъбъл седеше до Вейл и държеше ръката му. Кислородна маска покриваше носа и устата му, а покрай него се точеха тръбопроводите и кабелите, които поддържаха живота му. Сърдечният монитор издаваше ритмичен звук при всяко преминаване на зелените вълни по екрана.
Лекарят час по час идваше да проверява апаратурата. Лицето му не изразяваше нищо.
Куршумът бе закачил сърцето на Вейл и той бе изгубил много кръв преди спасителните екипи да се доберат до тях.
Отвън в коридора любимата му Дива банда, Били Хардистан и Сам Файърстоун гледаха часовника. Вейл бе прекарал часове в операционната. Сега им оставаше агонията на чакането.
Венъбъл не спираше да му говори колко го обича, разказваше му за Магу и как щели да му намерят другарка, как щели да възстановят вилата край езерото.
Ръцете му бяха студени, а лицето — изпито.
После изведнъж усети ръката му да стисва нейната. Очите му бавно се отвориха и той се усмихна. Ръката му безсилно се опита да смъкне маската.
Тя му помогна да я свали за момент и го целуна. После той й прошепна нещо. Тя се приведе към него с ухо почти долепено до устните му и заслуша. Сълзи изпълниха здравото й око.
— О, да — прошепна тя. — Да.
— Има ли тук свещеник? — обърна се тя към сестрата.
— Разбира се — отвърна сестрата.
— Бихте ли го повикали, моля?
След петнадесет минути, докато сърцето му се бореше за живот, Мартин Вейл и Джейн Венъбъл се венчаха в присъствието на цялата Дива банда и новите си приятели.
Епилог
Беше ярко априлско утро, необичайно топло за Вашингтон. Лимузината спря пред главния вход на Белия дом. Един млад офицер от морската пехота отвори вратата и помогна на бледия посетител да слезе.
— Добро утро, сър — поздрави офицерът. — Добре дошли в Белия дом.
Посетителят се опря на бастуна си и каза с мрачна усмивка:
— Последния път, когато идвах тук, ме въведоха през страничната врата.
Офицерът му протегна ръка и му помогна да изкачи стъпалата.
— Мартин, радвам се да ви видя — каза президентът. — Нали си спомняте Клод Хукър?
Те си стиснаха ръцете.
— Клод, би ли ни оставил сами, моля те — обърна се към него Пенингтън.
Хукър не можа да скрие неудоволствието си от молбата на президента, но кимна и излезе.
— Е, Мартин, изглеждаш много, много добре.
— Благодаря, господин президент.
— А как е Джейн?
— Взе си неплатен отпуск — отвърна Вейл. — Грижи се за мен и Магу. Магу е нашето куче.
— Да, спомням си. Истински герой.
— Той прие куршума, който беше предназначен за мен — каза Вейл.
— Нека да поседнем. — Пенингтън поведе Вейл към двата дивана и те седнаха един срещу друг. Пенингтън си падаше много по подредбите. Подреждаше нещата по масичката за кафе, докато разговаряха, и спря едва когато подреди всичко като по конец.
— Следях отблизо как се възстановявате. Операциите са минали добре, доколкото разбирам. — Това прозвуча повече като съжаление, отколкото като изразяване на съчувствие, сякаш Пенингтън търсеше някакъв повод да влезе в разговор.
— Бяха нужни четири операции, за да възстановят сърцето ми, но сега се чувствам отлично — отвърна Вейл. Макар че още не мога да се изправя стабилно на крака.
— Искам да ви благодаря за всичко, което направихте — каза Пенингтън. — Вие и вашият екип свършихте отлична работа по случая. За нещастие, Енгстрьом и момчетата му предпочетоха смъртта пред безчестието. Но прахът най-после се слегна; нещата се подредиха.
„Може би за теб — помисли Вейл, — но не и за Мардж Кастен. Не и за Джеси Джеймс и Хари Симънс.“ Всички бяха поели „официално“ отговорността за случилото се и бяха изпили като Сократ чашата с бучиниш, подавайки оставка или пенсионирайки се след трагедията, като по този начин оневиняваха Пенингтън за решението му да нападне Светилището с военна сила. През трите месеца след нападението Пенингтън ловко се бе измъкнал от всички последствия от фиаското, макар и публично да бе поел „пълната отговорност“ за него.