— Давам сто мили от тая пустош, както и да й казват, за един висок бор.
— Нещастен ли се чувстваш, Морди? — запита го брат Т с лек присмех.
— Само се тормозя.
Брат Т се изкикоти.
— Добре е за душата.
— И изнемогвам от жегата. Ти никога не се потиш, а от мен тече и за двама ни.
— Господ си знае работата.
— Лесно ти е на теб, от теб не тече.
— Вярно. Ти си падаш повече по студа. — При тази мисъл брат Т неволно потрепери, разтърка ръце, после опипа пода за портативния хладилник. Отхлупи го, измъкна кутия кола, дръпна халката, отпи продължителна глътка и въздъхна:
— Ааааааах. Устата ми беше изсъхнала като мухлясал хляб.
До хладилника на пода лежаха четири гладки лакирани кутии. От едната се разнесе звук. Сякаш заспало бебе удари дрънкалка.
— Спокойно, деца — каза тихо брат Т, наведе се и погали с връхчетата на пръстите си гладкия капак на една от кутиите. — Сгушете се и заспивайте. — После се обърна към Мордохай. — Каква ми е програмата?
— Отсядаш при един от братята, Хармън Джаспър. Има стая над плевника, приготвил я за някакъв ратай, но момъкът духнал в Линкълн.
— Семейство има ли?
— Съпруга.
— Деца?
Мордохай не отговори веднага.
— Мордохай…
— Дъщеря. Гимназистка.
— На колко години?
Шофьорът се втренчи смутено в брат Т в огледалото за обратно виждане.
— Не знам. Петнайсет, шестнайсет.
Проповедникът отпи от колата. После погали дългата си руса брада и се усмихна.
— При всичкото внимание, което ти оказват по радиото и в щатските вестници — каза Мордохай, — тая вечер можехме да съберем най-малко двеста души. Тук обаче, сред тая пустиня, няма да се съберат и една шепа хора. Времената са толкова лоши, че хората нямат пари и за цяр. — Той направи пауза и после добави: — Ако бяхме останали още две нощи в Омаха, щяхме да събираме по хиляда души на вечер, а нищо чудно и по четири, пет, даже и десет хиляди.
— Знаеш, че не си падам много по големите градове. Пресата си вре прекалено много носа.
— Хората не дават и пет пари за нея. Ти държиш връзка с апостолите, Т, с апостолите. Те познават лъжата, когато я видят.
— Благодаря ти за пламенната защита. — Проповедникът се отпусна назад и отпи още една глътка. — Освен това в последно време не падаме под два бона на вечер. — Покритите му сякаш с глазура очи от време на време проблясваха. — Кажи ми какво виждаш.
— Изсушена от слънцето земя. Полетата са изгорели, земята се е напукала и се рони, топлината изсмуква всичката влага… една ферма отляво на пътя, два дъба й пазят сянка и зад тях е оборът, на едната му стена има реклама за тютюн за дъвчене… не мога да ти кажа коя е фирмата, много е избеляла и олющена.
— Колко гротескно.
— Всичко наоколо се пука от жега. Можеш да подметнеш някой лаф за дъжд.
— Отлична идея.
Брат Т се отпусна глава назад и гласът му се извиси изведнъж, все още грапав и измъчен, но вече изпълнен с чувство.
— Моля те, сладки Иисусе, в името на моите страдащи братя и сестри… окъпи тази напукана земя със сълзите си… и вдъхни живот на таз спечена пръст и изсушени плодове.
— Амин, Господи, амин! От кое евангелие е това?
— От моето собствено — изкикоти се брат Т.
Имотът на Джаспър беше една приятна, макар и донякъде спартанска бяла ферма, обрамчена от заобикалящата я от всички страни веранда. Един прашен червен пикап беше паркиран до нея, а зад нея се издигаше наскоро боядисан плевник. В единия край на двора ровеха и грухтяха петнадесетина мършави прасета. Зад всичко това се простираха обширни ниви с прегоряла, пожълтяла пшеница — чак до градчето Брейди, на няколко мили от фермата, което се състоеше от купчина ниски сгради, обградени от всички страни със силози, които отдалеко приличаха на бойни кули, охраняващи блокхаус в прерията.
Голямата палатка бе разпъната на петдесетина метра от къщата до синора на близката нива; краищата на платнището й бяха навити нагоре и завързани. Слаб, сякаш не на място ветрец раздвижваше класовете. Покрай пътя безразборно бяха паркирани автомобили от всякакви модели и марки.
Усещаше се атмосферата на гуляй, на хора, избягали от моментните си задължения в очакване на другарска сбирка и опрощение; жени и деца щъкаха нагоре-надолу, бъбреха и се смееха, докато подреждаха пластмасовите чинии и прибори за храна върху четири дълги маси; едно младо момиче на не повече от четиринайсет или петнайсет години се въртеше под беззвучен ритъм; момченце седеше на земята и гледаше безмълвно една катеричка в клоните на единия дъб, останалите деца играеха на гоненица; двама мъже с навити до лактите ръкави печаха пилета върху цвъртяща жарава в разрязани по средата варели, поставени на парчета стари релси; четири жени вдигаха шум над една маса, обсипана с подноси, пълни с бисквити, курабийки, печени ядки, шоколадови сладкиши и кани с прясно приготвена лимонада.