Търговците се вълнуваха, вестниците шумяха, а в дома на Карл Готлиб завършваше последното действие от трагикомедията на човешкия живот.
В дома вече се разпореждаха с правата на законни наследници спешно извиканите Оскар Готлиб — червендалест, загорял, тромав човек — и неговите луничави, клепоухи деца.
Оскар Готлиб се мръщеше и свиваше устни. Възможноста да забогатее разпалваше искрици в присвитите му очи. Но чувството за такт и отчасти искреното съжаление за смъртта на брат му го правеха сдържан. Затова пък децата му открито ликуваха и се отдаваха без задръжки на сладкото предвкусване за притежаваното богатство. Синът Рудолф, Луиза и Гертруда, големите дъщери на Оскар ходеха от стая в стая, разглеждаха картините, докосваха изящните дребни предмети, деляха вещите помежду си, спореха, смееха се, чертаеха планове…
Осакатеното тяло на Карл Готлиб беше погребано заедно с отрязаните му крака в скъпа гробница със солидна архитектура. Денят след погребението беше определен за отваряне на завещанието.
Този акт бе уреден с голяма тържественост. Поканени бяха и някои служещи на Карл Готлиб, в това число Зауер, Щирнер, Глюк и Фит.
Щирнер седеше със скучаещ вид зад писалището и рисуваше кучета на лист хартия.
— Слушайте, нали вие бяхте секретар на покойния ми чичо? — викна му Рудолф Готлиб. — Бъдете така добър да ме придружите до горния етаж, искам да го огледам…
Щирнер мълчаливо натисна бутона на звънеца върху масата. На вратата се появи лакеят.
— Ханс, придружете господин Готлиб млади на горния етаж!
И Щирнер отново се задълбочи в рисуването на кучета.
Рудолф премълча, но от гняв обсипаното му с лунички лице пламна.
Зауер, който наблюдаваше тази сцена, седнал в ъгъла с Глюк и Фит, се усмихна.
— Гледайте, Елза, Щирнер се държи, като че ли самият той е наследник… Да си призная, не разбирам неговата игра. Той сякаш сам си изпросва новите господари да го изгонят…
— Не се знае какво ще стане и с нас — загрижено каза Ема.
— Е, ако ни уволнят, ще трябва да стана касиерка на пътуващия цирк — засмя се Елза.
— Не се шегувайте, Елза. Аз говоря съвсем сериозно. Щирнер явно е замислил някаква голяма игра.
Като понижи глас, Зауер продължи:
— Не ви ли се струва, че Карл Готлиб загина при твърде странни обстоятелства?
Елза погледна Зауер.
— Какво искате да кажете, Ото? Нали Щирнер дори не е присъствувал в момента на злополуката…
— Аха! Значи мисълта, че смъртта на Готлиб не е случайна, е хрумнала и на вас? Кучето! Ами ако кучето е действувало по необяснимо внушение? Ако не греша, Щирнер в своята научна работа се е занимавал с въпросите на внушението и предаването на мисли от разстояние… Известно ви е какви чудеса вършеше със своите кучета, нали? Спомнете си вечерта, когато се връщахме от разходка, Фалк дотича при нас…
— Какъв ужас! — прошепна Фит. — Ами ако той изведнъж внуши на кучетата и те ни разкъсат?…
Зауер се усмихна.
— От това той не би имал никаква полза… Кучетата на Щирнер, моля да бъда извинен, се нахвърлят на много по-едър дивеч. Но каква полза може да извлече той от смъртта на Готлиб? Този странен човек е забулен от дълбока тайна. Знаете, че аз работя повече от година с него, виждаме се всеки ден, но нито аз, нито който и да било е влизал в неговата стая. Какво прави там? Какви планове обмисля в тишината?
— … В никакъв случай! Можеш да вземеш пейзажа на Коро, но свети Себастиян не отстъпвам!
Сестрите Готлиб минаха покрай тях, като спореха за делбата на чичовото си наследство.
Зауер млъкна.
Из цялата къща екнаха звънци, които канеха всички в големия кабинет на покойния господар. Там, зад писалището, вече седеше нотариусът, суховато избръснато старче с очила в черни рогови рамки. Той беше голям педант и категорично отказа да съобщи на наследниците каквото и да е около съдържанието на завещанието до неговото отваряне. И сега Готлибови гледаха с неволно вълнение издутата чанта на нотариуса, която криеше тайната на наследството. Без да бърза, нотариусът извади от чантата един пакет, представи за оглед непокътнатостта на печатите, отвори го и започна да чете.