— Слушам ви.
— Можете ли да ми обясните тайната на завещанието?
— Тя умря заедно с Карл Готлиб.
— Този отговор не ме задоволява напълно. И още един, най-трудният въпрос: съществува ли връзка… между съставянето на завещанието и внезапната смърт на Карл Готлиб?
— Най-тясна: едва след смъртта на Готлиб стана възможно да се представи завещанието за утвърждаване и да се встъпи в наследствени права — това ще ви каже всеки юрист.
— Или вие не искате да ме разберете…
— Или вие от деликатност се изразявате твърде мъгляво. Говорете направо: не съм ли аз виновник за смъртта на Готлиб?
Елза се изчерви.
— Сам сте си крив за това, Щирнер. Спомняте ли си, вие нарекохте честността порок… Трудно ми е да се примиря с мисълта, че сред моите познати, на които подавам ръка…
— Има ръка, обагрена с кръвта на невинен шестдесетгодишен младенец? И с такива ръце аз се осмелявам да искам вашата ръка…
— Щирнер, тук ли сте? Не бива така. Отдавна ви чакаме — каза Оскар Готлиб, който се появи на вратата на стаята.
Щирнер неохотно се надигна и излезе.
— За какво разговаря така дълго с тебе? — втурна се към Елза любопитната Ема.
— Предлагаше ми ръката си, сърцето си и земното кълбо като сватбен подарък.
— Какво става с теб? Две предложения в един ден! Щастливка!
— Знаеш ли, Ема, — аз се отказах от наследството — каза Елза.
Ема широко разтвори очи.
— Е, и ти не си по-умна от Щирнер!…
V. ЗАПЛЕТЕНА ИСТОРИЯ
Оскар Готлиб не умря, но неочакваната загуба на наследството, което се изплъзна от ръцете му, разтърси неговия стар организъм. Той седеше с отслабнало, потъмняло, подпухнало лице в кабинета на известния адвокат Людерс и извил глава, говореше, въртейки нервно в ръцете си молив.
— Цялата история около наследството е някаква дяволщина и безсмислица. Може би синът ми Рудолф е прав, като твърди, че това е една шайка, Шайка престъпници или побъркани хора. Съдете сам. В деня след отварянето на завещанието повиках при себе си Ото Зауер, юрисконсулта на покойния ми брат, за да поговоря с него за работата. Мислех, че Зауер, като близко доверено лице на покойния Карл, би могъл да хвърли светлина върху невероятната история със завещанието. Но Зауер или наистина нищо не знаеше за изменението на завещанието, или не искаше да каже истината. В същото време Зауер неочаквано ми съобщи друга новина — Елза Глюк се отказва от наследството. Повиках при себе си Глюк и тя потвърди това. Камък ми падна от сърцето. Не минаха обаче няколко дни и завещанието беше представено в съда за утвърждаване от същия Зауер по пълномощия, дадени от Елза Глюк. „Какво правите?“ — питам го аз. Зауер сви рамене: „Наследницата промени решението си.“
— А Елза Глюк? Говорихте ли с нея още веднъж? — попита адвокатът, димейки с пурата си.
— Говорих. Направи ми странно впечатление. Някакво каменно спокойствие на лицето, потъмнял поглед, отпуснати движения, като че ли не си е доспала. „Фройлайн Глюк — казвам й аз, — нали вие вече се отказахте от завещанието?“ — „Не зная, не помня… може би“ — вяло ми отговори тя. „Тогава защо представихте завещанието за утвърждаване?“ Тя учудено ме гледа и мълчи, мълчи като убита. Така се мъчих с нея около един час. А след това, без да каже нито дума, изведнъж стана и си отиде.
— Може би е изменила решението си под влияние на своя годеник? — запита адвокатът. — Нали Зауер е неин годеник?
— Това си мисля и аз. Но странното е, че и този годеник също изглежда някак си като побъркан. Той е толкова мрачен, като че огромното наследство, получено от неговата годеница, е страшно нещастие. Зауер е мрачен, зъл и раздразнителен. Или е добър актьор, или всички те са се побъркали… — Както и да е — продължи Оскар Готлиб, като прибра молива в джоба си и тутакси го извади обратно, — завещанието е представено и ние трябва да се борим. Какво е вашето мнение, господин адвокат?
Людерс облегна на облегалката на креслото главата си, по розовото теме на която нямаше нито един косъм, и загледан в изчезващите колелца от дим, почна да говори, сякаш разговаряше със себе си:
— Не може да се опровергае с иск завещанието във формално отношение: нотариалният ред по него е спазен, съобразено е с всички изисквания на закона. От протоколите на съдебното и полицейско дознание е установено, че смъртта на Карл Готлиб е резултат на нещастен случай и се изключва предумишлено убийство. Какво ни остава? Да доказваме ненормалността на завещателя в момента на съставянето на завещанието. Това е единственият, но и твърде несигурен път…
Като изпусна ново колелце дим, Людерс се обърна към Оскар Готлиб: