Въпреки че бяхме прекарали живота си в село на морския бряг, никой от нас не беше се качвал на лодка, а какво остава за кораб в океана. С изключение на брат ми Дом, който беше здрав и едър като бик, всички страдахме от морска болест през по-голямата част от пътуването. Най-тежко беше за мама, която на кораба разбра, че отново очаква дете, и ѝ беше трудно да задържа храна. Дори и при всички тези проблеми, докато стоях на долната палуба, вън от нашите тъмни и претъпкани каюти трета класа, и наблюдавах как мазната вода се пени зад кораба, настроението ми се подобряваше. Бях сигурна, че ще намерим добро място за нас в Америка.
Утрото, в което пристигнахме на пристанището в Ню Йорк, беше толкова мъгливо и мрачно, че въпреки че с братята ми стояхме на парапета и се вглеждахме в ситния дъжд, едва успявахме да различим призрачната фигура на Статуята на свободата, която се намираше съвсем близо до доковете. Подредиха ни в дълги редици, за да бъдем прегледани, разпитани и да ни ударят печат, а след това ни пуснаха заедно със стотици други имигранти, разговарящи помежду си на езици, които ми звучаха като рева на селскостопански животни.
Не виждах никакви люлеещи се поля с жито, нито пък големи портокали. Взехме ферибота до остров Манхатън и вървяхме по улиците – мама и аз се задъхвахме под тежестта на багажа ни, близнаците искаха да ги носим, а татко крепеше по един куфар под всяка мишница, стискаше карта в едната ръка, а в другата – парцалив лист хартия, па който с нечетливия почерк на майка му пишеше: Марк Фланъри, Ирландската роза, улица "Делънси". След като се изгубихме няколко пъти, татко се отказа от картата и започна да пита хората на улицата за посоката. Повечето от тях се обръщаха на другата страна и не отговаряха; един мъж плю на земята, с лице, изкривено от омраза. Но най-накрая намерихме мястото – ирландска кръчма, която беше занемарена и западнала, подобно на най-суровите кръчми по задните улици на Голуей.
Мама, момчетата и аз изчакахме татко на тротоара, а той влезе в заведението. Дъждът беше спрял; от мократа улица се издигаше пара. Стояхме там с подгизнали дрехи, полепнала по нас пот и мръсотия. Почесвахме покритите си със струпеи глави (причинени от въшките на кораба! Които бяха също толкова широко разпространени, колкото и морската болест). Краката ни бяха изранени от новите обувки, които баба ни беше купила, преди да заминем, но мама не ни позволи да ги носим, докато не стъпим на американска земя. Стояхме там и се питахме в какво се бяхме забъркали. С изключение на това жалко подобие на ирландска кръчма пред нас, нищо друго в тази непозната страна не приличаше ни най-малко на света, който познавахме.
Марк Фланъри беше получил писмо от сестра си и ни очакваше. Нае баща ни като мияч на чинии и ни заведе в един квартал. Никога преди не бяхме виждали подобно място – високи тухлени сгради бяха струпани по тесни улици, гъмжащи от хора. Фланъри знаеше за апартамент на третия етаж в една пететажна сграда на улица "Елизабет", който даваха под наем срещу десет долара на месец! Той ни остави на входа и ние последвахме хазяина от Полша, господин Камински, надолу по покрития с плочки коридор и нагоре по стълбите. През цялото време се борехме с жегата и тъмнината, с куфарите ни, докато той ни осведомяваше за добродетелите на чистотата, учтивостта и трудолюбието, които очевидно смяташе, че ние не притежаваме.
– Нямам никакъв проблем с ирландците, стига самите те да не се забъркват в неприятности – каза той с боботещия си глас.
Погледнах лицето на татко и видях изражение, което не бях виждала никога преди, но което веднага разпознах! Ужаса от осъзнаването, че тук, на това чуждо място, той беше сурово осъден веднага щом отвори устата си.
Хазяинът сравни нашия нов дом с влак: всяка стая водеше към следващата, подобно на вагоните на влак. Малката спалня на родителите ми се намираше в единия край и имаше един прозорец, който гледаше към задната част на друга сграда. След нея беше стаята, която делях с момчетата и Мейси, след това идваше кухнята, а накрая беше всекидневната с два прозореца към оживената улица. Господин Камински дръпна някаква верижка, висяща от тавана на кухнята, направен от плочки от пресован метал, и от една крушка се разнесе бледа светлина, която освети изподраскана дървена маса, малка изпоцапана мивка с кранче, от което течеше студена вода, и газова готварска печка. В коридора отвън имаше тоалетна, която използвахме заедно с нашите съседи – бездетна двойка от Германия, семейство Шацман.