Вивиан се хвана за парапета на верандата с една ръка, а с другата скри устата си.
– О, боже.
– О, боже – повтори Моли зад нея.
Момичето махна с ръка.
– Вивиан, пристигнахме!
Русата жена, която слезе от колата – Сара, – погледна към тях с изражение, каквото Моли не бе виждала никога преди. Очите ѝ бяха широко отворени, търсещи, а когато погледът ѝ спря върху лицето на Вивиан, това изражение я порази със своята дълбочина и напрегнатост, лишено от всякакви претенции или условност. Копнеж и предпазливост, надежда и обич... дали Моли наистина виждаше всичко това, изписано върху лицето на Сара, или просто си въобразяваше? Тя погледна Джак, който вадеше куфарите от багажника. Той кимна и ѝ намигна. Разбирам. И аз го усетих.
Моли докосна рамото на Вивиан, крехко и кокалесто под тънката ѝ копринена жилетка. Тя се обърна наполовина, усмихна се, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Вдигна ръка към ключицата си, към сребърната верижка около шията си, към кръста от Кладах – тези малки ръце, които държаха сърце с корона: любов, вярност, приятелство – безкраен път, който те води далеч от дома и после те връща обратно там. Какво пътуване бяха изминали Вивиан и този кръст, мислеше си Моли: от село с калдъръмени улици на брега на Ирландия до жилищен блок в Ню Йорк, от пълен с деца влак, пътуващ на запад през фермите, до живот в Минесота. И сега, в този миг, почти сто години след началото, тя се намираше на верандата на тази стара къща в Мейн.
Вивиан сложи крака си на първото стъпало и залитна леко. Всички тръгнаха към нея, сякаш на забавен каданс – Моли, която бе точно зад нея, Бека, която стоеше близо до най-долното стъпало, Джак до колата, Сара, която прекосяваше чакъла, и дори Тери, идваща от другата страна на къщата.
– Добре съм! – каза Вивиан и стисна парапета.
Моли я прегърна през кръста.
– Разбира се, че си добре – прошепна момичето. Гласът ѝ беше уверен, макар че сърцето ѝ бе пълно с болка. – Точно зад теб съм.
Вивиан се усмихна. Погледна Бека, която я наблюдаваше с големите си лешникови очи.
– И така. Откъде да започнем?
Благодарности
Нишките на романа – Минесота, Мейн и Ирландия – са вплетени с помощта на много хора. Преди няколко години гостувах на майката на моя съпруг, Карол Клайн, във Фарго, Северна Дакота. Там прочетох разказ за нейния баща, Франк Робъртсън, включен в тома "Един век разкази: Джеймстаун, Северна Дакота, 1883-1983 г.", редактиран от Джеймс Сморада и Лоис Форест. Разказът се казваше "Наричаха го влак на сираците и той доказа, че в прерията има домове за много деца" и в него се разказваше за Франк и четирите му осиротели братя и сестри, за които се грижило приемно семейство в Джеймстаун, а по-късно същото семейство ги осиновило. Въпреки че се оказа, че те не са пътували с влака на сираците, историята възбуди любопитството ми. Бях поразена и шокирана от мащаба и обхвата на движението на влаковете за сираци, за които се твърди, че в периода между 1854 г. и 1929 г. са превозили двеста хиляди деца от Източното крайбрежие до Средния запад.
По време на проучването разговарях с Джил Смолоу, писател и репортер в списание "Пийпъл", която смяташе, че има достатъчно сведения за оцелелите "пътници на влака", както самите те се наричаха. Сведенията са събирани за статия в списанието, която така и не вижда бял свят, но папката с материали и данни за кореспонденция се оказва от огромна полза. Най-важното, което направи Джил, бе да ме запознае с Рене Уендингър, президент на организацията "Пътници на влаковете на сираците от Ню Йорк до Средния запад". Майката на Рене, София Хилшейм, е едно от децата, пътували във влаковете на сираците. През 2009 г. в Литъл Фолс, Минесота, се състоя четиридесет и деветата среща на пътниците във влаковете на сираците от Ню Йорк. На тази среща Рене ме запозна и с други пътници, тогава над деветдесетгодишни, включително и с Пат Тийсън – сирак от влака, родом от Ирландия, чиито преживявания приличат на живота на моята героиня. Докато пишех този роман, Рене търпеливо и щедро предлагаше своите мъдри съвети по всякакви въпроси – от поправянето на глупави грешки до добиването на исторически нюанс. Книгата ѝ "Допълнителна работна ръка! Влаковете на сираците и вестникарчетата от Ню Йорк" беше безценен източник на информация. Романът нямаше да е същият без тази жена.
Други източници, на които разчитах по време на проучването си, бяха: Дружеството за подпомагане на деца; благотворителната организация за сираци в Ню Йорк (присъствах на 140-годишната им среща през 2009 г. и се запознах с доста сираци от влаковете); Музеят на жилища на имигранти в Ню Йорк; Музеят на имиграцията на Елис Айлънд и Националният комплекс на влаковете на сираците в Конкордия, Канзас – музей и изследователски център с ярко онлайн присъствие, включващо и редица истории на сираци, пътували с влаковете. В отдела "Ирма и Пол Милстейн" по американска история, местна история и генеалогия на Нюйоркската държавна библиотека открих списъци на осиротели и бедни деца от Дружеството за подпомагане на деца и благотворителната организация за сираци в Ню Йорк; разкази от първо лице на пътниците във влаковете и техните семейства; написани на ръка документи и бележки от отчаяни майки, които обясняват защо са изоставили децата си; доклади за имигранти от Ирландия и много други документи, които не могат да се намерят никъде другаде. Книгите, които ми бяха особено полезни, са: "Пътник във влака на сираците: истинската история на едно момче" от Андреа Уорън, "Децата от влаковете на сираците, 1854-1929 г." от Холи Литълфийлд и "Историята на Рейчъл Калоф: Еврейски заселник в Големите равнини", с редактор Дж. Санфорд Рикуун (открих тази книга в Бонанзавил, едно от първите селища в прериите и музеен комплекс в Уест Фарго).