Вече бе януари, а аз бях отслабнала толкова много, че новите ми рокли, които си уших сама, висяха на тялото ми. Господин Бърн се прибираше и излизаше в непривични часове и почти не го виждах. Работата намаляваше все повече. Фани ме учеше да плета, а понякога другите момичета си носеха работа от вкъщи, за да има с какво да се занимават. Отоплението се изключваше в пет часа, веднага след като жените си тръгнеха. Осветлението се спираше в седем. Прекарвах нощите будна на дюшека си. Треперех от студ в мрака и слушах рева на бушуващите навън бури, които сякаш никога нямаше да спрат. Питах се какво се случва с Дъчи – дали спи в обор с животни и яде само свинска помия. Надявах се, че е на топло.
Един ден в началото на февруари госпожа Бърн влезе в шивачницата тихо и неочаквано. Изглежда, бе спряла да се поддържа в спретнат вид. Носеше една и съща рокля през цялата седмица, чиято горна част бе мръсна. Косата ѝ бе провиснала и мазна, а на устната ѝ имаше херпес.
Помоли Сали, едно от момичетата на машините Сингер, да излезе в коридора, а след няколко минути Сали се върна със зачервени очи. Събра нещата си мълчаливо.
Няколко седмици по-късно госпожа Бърн извика Бърнис. Двете излязоха в коридора, а след това Бърнис се върна и събра вещите си.
В един късен следобед в края на март госпожа Бърн влезе в стаята и повика Мери. В този момент ми стана мъчно за нея, въпреки подлостта ѝ, въпреки всичко. Тя бавно събра вещите си, облече палтото си и сложи шапката си. Погледна към мен и Фани и кимна с глава, и ние кимнахме в отговор.
– Бог да те благослови, дете – каза Фани.
Мери и госпожа Бърн излязоха от стаята, а ние с Фани гледахме вратата и се опитвахме да чуем неясния шепот в коридора. Фани каза:
– Господи, прекалено стара съм за това.
След седмица се звънна на вратата. С Фани се спогледахме. Беше необичайно. Никога не се бе случвало подобно нещо.
Чухме госпожа Бърн да шумоли по стълбите, да отключва тежките ключалки и да отваря вратата. След това доловихме разговор с някакъв мъж в коридора.
Вратата на шивачницата се отвори и аз подскочих на мястото си. В стаята влезе едър мъж с филцова шапка и сив костюм. Имаше черни мустаци и челюст като на ловджийска хрътка.
– Това ли е момичето? – попита той и ме посочи с дебелия си пръст.
Госпожа Бърн кимна утвърдително.
Мъжът свали шапката си и седна на малката маса до вратата. Извади очила от джоба на палтото си и ги сложи на големия си нос. От друг джоб извади сгънат лист и го разгъна с една ръка.
– Да видим. Нем Пауър – произнесе погрешно името ми. Погледна госпожа Бърн над очилата си и каза: – Сменили сте името ѝ на Дороти, така ли?
– Преценихме, че момичето трябва да има американско име. – Госпожа Бърн издаде сподавен звук, който ми заприлича на смях. – Но не е узаконено, разбира се – добави тя.
– Не сте сменили фамилията ѝ.
– Разбира се, че не.
– Не сте ли обмисляли осиновяване?
– Не, за бога.
Погледна ме над очилата си, а след това се върна към документа. Часовникът тиктакаше шумно над камината. Мъжът сгъна листа и го прибра обратно в джоба си.
– Дороти, аз съм господин Соренсън. Аз съм местен представител на Дружеството за подпомагане на деца и като такъв наблюдавам какво се случва с бездомните деца от влака. Често нещата се развиват както трябва и всички са доволни. Но за съжаление, от време на време – той свали очилата си и ги прибра в джоба си – нещата се объркват;
– И погледна госпожа Бърн. Забелязах, че има бримка над чорапа и гримът на едното ѝ око е размазан. – В такъв случай ние трябва да осигурим ново място за настаняване.
– Мъжът се прокашля. – Разбираш ли какво казвам?
Кимнах с глава, въпреки че не бях убедена, че разбирам.
– Добре. Има едно семейство в Хемингфорд, по-точно във ферма извън града, което е поискало момиче на твоята възраст. Майка, баща и четири деца. Уилма и Джералд Гроут.
Обърнах се към госпожа Бърн. Тя се взираше в нещо в далечината. Въпреки че никога не се държеше особено мило с мен, желанието ѝ да ме изостави ме шокира.
– Не ме ли искате вече?
Господин Соренсън гледаше ту мен, ту нея.
– Положението е сложно.
Докато разговаряхме, госпожа Бърн отиде до прозореца. Дръпна дантеленото перде и се загледа в улицата и в небето с цвят на обезмаслено мляко.
– Вярвам, че си чула за трудните времена – продължаваше господин Соренсън. – Не само семейство Бърн, но и много други хора изпитват затруднения. А и тяхната работа беше засегната.