Къщата тънеше в отчаяние. Госпожа Гроут не искаше всички тези деца и нито тя, нито господин Гроут се грижеха за тях. Тя спеше през цялото време, а децата постоянно лягаха до нея и ставаха от леглото. На прозореца в стаята ѝ бе сложена кафява хартия, така че там бе винаги тъмно. Децата се завиваха при нея в търсене на топлина. Понякога тя им разрешаваше да се сгушат до тялото ѝ, но друг път ги гонеше. Когато не им позволяваше да легнат при нея, техният рев пробождаше кожата ми, подобно миниатюрни игли.
В къщата нямаше течаща вода, нито електричество, нито водопровод. Семейството използваше газени лампи и свещи, а в задния двор имаше помпа и външна тоалетна. На верандата бяха подредени дърва. В огнището горяха мокри цепеници, които опушваха стените и не отделяха особена топлина.
Госпожа Гроут почти не ме поглеждаше. Изпращаше някое дете за хранене или ме викаше да ѝ направя кафе. Притесняваше ме. Правех каквото ми каже и полагах усилия да я избягвам. Децата подсмърчаха наоколо и се опитваха да свикнат с моето присъствие, с изключение на двегодишния Джералд-младши, който веднага ме прие и ме следваше като кученце.
Попитах господин Гроут как са ме открили. Отвърна ми, че са видели обява в града – бездомни деца за настаняване. Уилма не ставала от леглото и той не знаел какво друго да направи.
Чувствах се изоставена и забравена, потопена в нещастие, по-голямо от моето собствено.
Господин Гроут каза, че никога не би започнал работа, ако може да преживява, без да работи. Смяташе да се прехранва от земята. Бе роден и отгледан в гората и това беше единственият живот, който познаваше и който искаше да познава. Беше построил къщата с двете си ръце и искаше да бъде изцяло независим. Имаше стара коза в задния двор, муле и дузина кокошки. Можеше да храни семейството си с това, което улови и намери в гората, със семена, козе мляко и яйца от кокошките. Можеше да продава продукти в града, ако се наложи.
Господин Гроут бе слаб и здрав, защото всеки ден ходел километри пеша. Като индианец, отбеляза той. Имал автомобил, но той стоял ръждясал и повреден зад къщата. Нямал пари да го ремонтира, затова ходел навсякъде пеша или на гърба на старото муле, което по думите му било избягало от камион за конско месо, който преди месеци се повредил на пътя. Ноктите му бяха пълни с мръсотия – грес, пръст, животинска кръв и кой знае какво още. Мръсотията бе набита толкова дълбоко, че не можеше да се изчисти. Виждах го облечен само в един-единствен гащеризон.
Господин Гроут нямал вяра на правителството, което му казвало какво да прави. Честно казано, той въобще не вярвал на правителството. Не е ходил и ден на училище ѝ не виждал какъв е смисълът да се ходи. Но щял да ме изпрати на училище, ако това бил начинът да се отърве от властите.
В понеделник, три дни след пристигането ми, господин Гроут ме събуди в тъмнината, за да се приготвя за училище. Стаята бе толкова студена, че виждах дъха си. Облякох една от новите си рокли, а отгоре сложих двата пуловера. Взех си ръкавиците, подарени от Фани, дебелите чорапи, които имах още от Ню Йорк, и здравите черни обувки.
Изтичах до помпата и напълних кана със студена вода, която стоплих на печката. Изсипах топлата вода в метална купа, взех един парцал и изтърках лицето, шията и ноктите си. В кухнята имаше старо огледало, цялото в ръждиви петна и черни точици, което бе толкова повредено, че бе почти невъзможно да видя отражението си. Разделих немитата си коса на две опашки, като използвах пръстите си като гребен, и ги сплетох. Вързах ги с конец от пакета, който Фани ми даде. Огледах внимателно отражението си в огледалото. Чиста бях, доколкото това бе възможно, без да се къпя. Лицето ми беше бледо и сериозно.
Почти не закусих, хапнах само малко пудинг с див ориз, козе мляко и кленов сироп, който господин Гроут донесе предишния ден. Изпитвах толкова силно облекчение, че ще изляза от тази тъмна, зловонна колиба за целия ден, че люлях Харълд, шегувах се с Джералд-младши и разделих оризовия пудинг с Мейбъл, която тъкмо започваше да ме гледа в очите. Господин Гроут ми нарисува карта с ножа си в пръстта – излизаш от алеята, завиваш наляво, вървиш, докато стигнеш до т-образното кръстовище, след това минаваш по моста ей там и вървиш, докато стигнеш главния път. Разстоянието е горе-долу половин час.
Той не ми предложи обяд, нито пък аз попитах. Пъхнах в джоба на палтото си две яйца, които сварих снощи, докато приготвях вечеря. Имах парче хартия от господин Соренсън, на което пишеше, че мъж на име господин Поуст, който кара децата на училище с камиона си, ще бъде на ъгъла в 8:30 сутринта и ще ме върне в 16:30. Още бе 7:40, но аз бях готова. По-добре да чакам на ъгъла, отколкото да изпусна транспорта.