Минах по алеята, вървях бързо нагоре по пътя, спрях на моста за миг да погледам отражението на небето в тъмната вода, която приличаше на живак, и бялата пяна до камъните. Ледът блестеше по клоните на дърветата, а сухите треви бяха обвити в мрежи от скреж. Вечнозелените дървета бяха обсипани с лекия сняг от снощи, подобно на гора от коледни дръвчета. За първи път бях поразена от красотата на това място.
Чух камиона още преди да го видя. Той забави хода си на около двадесет метра от мен и спря със скърцане на спирачки, а аз трябваше да тичам назад, за да се кача. Мъж с лице във формата на ябълка и със светлокафява шапка се взря в мен.
– Хайде, миличка. Нямаме цял ден.
Каросерията на камиона бе покрита с брезент. Качих се отзад, където имаше сложени две дъски, на които пътниците да сядат. В ъгъла имаше купчина конски покривала, а четири деца се бяха сгушили в тях, увили покривалата около раменете и краката си. Платът придаваше на всички жълтеникав цвят. Две от децата изглеждаха на моята възраст. По време на пътуването подскачахме и се блъскахме, а аз се държах за дървената пейка, сложила ръкавиците с пръсти, за да не падна на земята при някоя по-груба кръпка на пътя. Шофьорът спря още два пъти, за да качи пътници. Каросерията побираше нормално шестима, но бяхме общо осмина – притиснати един до друг на пейката, а телата ни излъчваха така нужната на всички ни топлина. Никой не говореше. Докато камионът се движеше, вятърът проникваше през процепите на брезента.
След няколко километра камионът зави, спирачките изпищяха, той се изкачи по стръмна алея и спря със скърцане. Ние скочихме от каросерията и се подредихме, а след това тръгнахме към училището – малка дъсчена постройка със звънец отпред. Млада жена, облечена в тъмносиня рокля и с бледолилав шал на врата си, стоеше на предната врата. Лицето ѝ бе красиво и одухотворено: имаше големи кафяви очи и широка усмивка. Лъскавата ѝ кестенява коса бе прибрана назад с бяла панделка.
– Добре дошли, деца. Вървете в редица, както винаги. – Гласът ѝ бе силен и ясен. – Добро утро, Майкъл... Бърта... Дарлийн – поздравяваше всяко дете по име. Когато стигнах до нея, тя каза: – Така, все още не сме се запознали, но чух, че пристигаш. Аз съм госпожица Ларсън. А ти трябва да си...
Произнесох името "Нийв" в същия момент, в който тя каза "Дороти". Видя изражението ми и попита:
– Грешно ли съм разбрала? Или имаш прякор?
– Не, мадам. Просто... – Усетих как лицето ми почервенява.
– Какво има?
– Преди бях Нийв. Понякога забравям как е името ми. В новия ми дом не се обръщат към мен по име.
– Мога да те наричам Нийв, ако искаш.
– Не, няма нужда. Дороти е добре.
Тя се усмихна, изучавайки лицето ми.
– Както искаш. Луси Грийн? – обърна се към момичето зад мен. – Би ли показала на Дороти кой е нейният чин?
Последвах Луси до място със закачалки, където оставихме палтата си. След това влязохме в голяма слънчева стая, в която миришеше на пушек от дърва и тебешир. В стаята имаше нафтова печка, бюро за учителката, редици пейки и чинове и черни дъски по източната и южната стена, а над тях висяха закачени табла с азбуката и таблицата за умножение. На другите две стени имаше големи прозорци. От тавана светеха лампи, а ниските рафтове бяха отрупани с книги.
След като всички заеха местата си, госпожица Ларсън дръпна връвчицата на едно руло и върху стената се разви цветна карта на света. По нейна молба отидох до картата и посочих Ирландия. Вгледах се по-отблизо и намерих графство Голуей и дори центъра на града. Нашето село Кинвара не бе отбелязано, но докоснах мястото, на което се намира, точно под Голуей, на назъбения западен бряг. Намерих Ню Йорк и Чикаго. А тук бе и Минеаполис. Хемингфорд също не бе отбелязан на картата.
Имаше общо двадесет и три деца заедно с мен, на възраст между шест и шестнадесет години. Повечето също идваха от ферми и селски къщи и се учеха да четат и пишат на всякакви възрасти. Миришехме на некъпано, а вонята ставаше още по-остра при по-големите, които вече влизаха в пубертета. Госпожица Ларсън ми каза, че във вътрешната тоалетна има купчина парцали, няколко сапуна и кутия хлебна сода и че мога да ги използвам, ако искам да се освежа.
Когато учителката ми говореше, тя се навеждаше и ме гледаше в очите, а когато задаваше въпроси, изчакваше отговора ми. Миришеше на лимон и ванилия. И се отнасяше към мен като към умен човек. Направи тест, за да определи нивото ми на четене, и ми даде книга от рафта до бюрото ѝ – "Анн от фермата Грийн Гейбълс", издание с твърди корици и страници с черен дребен шрифт. В книгата нямаше картинки и тя ми каза, че след като я прочета ще ме пита за мнението ми.