Джак беше добро момче. Но тя очакваше това да се случи. Рано или късно, подобно на всички останали – социални работници, учители, приемни родители, – на него също щеше да му писне, щеше да се почувства предаден, щеше да разбере, че Моли вечно създава неприятности и не си струва труда. Колкото и да ѝ се искаше да го харесва и въпреки че се стараеше да го накара да повярва, че наистина го харесва, тя никога не си го беше позволявала. Не че се преструваше, но част от нея винаги се въздържаше. Беше научила, че може да контролира емоциите си, като мисли за гръдния си кош като за огромна кутия, заключена с вериги. Тя отваряше кутията и напъхваше в нея всякакви блуждаещи, непокорни чувства, своенравна тъга или съжаление, а след това здраво я затваряше.
Ралф също беше опитал да открие добротата в нея. Той бе предразположен да го прави – виждаше доброто, дори когато то не съществува. И въпреки че част от Моли бе благодарна за доверието му, тя не му вярваше изцяло. С Дийна сякаш бе по-добре, защото тя не се опитваше да прикрива подозренията си. По-лесно е да приемеш, че хората са зле настроени към теб, отколкото да се разочароваш, когато не успеят да го прикрият.
– Джейн Еър! – попита невярващо Джак.
– Какво значение има?
– Щях да ти я купя.
– Както и да е.
Дори и след като се забърка в толкова големи неприятности, които вероятно щяха да доведат до отпращането ѝ, тя знаеше, че никога не би помолила Джак да ѝ купи книгата. Това, което най-много мразеше в системата за приемна грижа, е зависимостта от хора, които едва познаваш, уязвимостта от техните прищевки. Беше се научила да не очаква нищо от никого. Рождените ѝ дни често бяха забравяни; на празници винаги се сещаха за нея късно. Тя трябваше да се задоволява с това, което получава, а рядко получаваше това, за което моли.
– Ужасно упорита си! – каза Джак, сякаш отгатнал мислите ѝ. – Виж в какви неприятности се забърка.
Чу се силно почукване на вратата на Моли. Тя задържа телефона на гърдите си и видя как бравата се завъртя. Това бе още един от проблемите – нямаше ключалка, нямаше уединение.
Главата на Дийна се показа в стаята, а начервените ѝ с розово червило устни бяха стиснати в тънка линия.
– Трябва да поговорим.
– Добре. Само да приключа разговора.
– С кого говориш?
Моли се поколеба. Дали трябва да отговори? О, какво толкова.
– С Джак.
Дийна се намръщи.
– Побързай. Нямаме цяла нощ на разположение.
– Идвам веднага. – Моли стоеше и гледаше Дийна безизразно, докато главата ѝ изчезна зад касата на вратата. След това сложи телефона обратно на ухото си. – Време е за екзекуцията.
– Не, не – каза Джак. – Имам идея. Малко е... шантава.
– Каква идея? – попита тя мрачно. – Трябва да вървя.
– Говорих с майка ми.
– Джак, наистина ли? Казал си ѝ? Тя вече ме мрази.
– Ей, чуй ме. Първо, тя не те мрази. И второ, тя разговаря с дамата, за която работи, и изглежда, че можеш да изработиш часовете си там.
– Какво?
– Да, точно така.
– Но как?
– Ами нали знаеш, че майка ми е най-лошата икономка в света.
Моли харесваше начина, по който той говори – безизразно, без да осъжда, сякаш съобщава, че майка му е левичарка.
– Дамата иска да изчисти тавана си, пълен със стари документи и кашони, а това е най-големият кошмар на майка ми. И на мен ми хрумна, че ти можеш да го направиш. Обзалагам се, че петдесетте часа ще минат лесно там.
– Чакай малко – искаш да чистя тавана на някаква стара дама?
– Да. Бива те за това, не мислиш ли? Хайде, знам колко придирчива и подредена си. Не се опитвай да го отричаш. Всичките ти неща са строени на полицата. Всички твои документи са в папки. А книгите ти са подредени по азбучен ред, нали?
– Значи си забелязал.
Познавам те по-добре, отколкото предполагаш.
Колкото и да е странно, Моли трябваше да признае, че обича да подрежда и да въвежда ред. Всъщност тя бе маниачка в това отношение. Честото местене я беше научило да се грижи за малкото си лични вещи. Но не бе сигурна, че идеята ѝ допада. Завряна в някакъв мухлясал таван, ден след ден, да подрежда боклуците на някаква жена?