– Е, как вървят нещата с общественополезния труд? – попита Ралф на вечеря, докато си наливаше голяма чаша мляко.
– Всичко е наред – отвърна Моли. – Жената е много възрастна. Има много вещи.
– Които да се подреждат петдесет часа? – попита Дийна.
– Не знам. Но сигурно има и други неща, с които да се занимавам, щом приключа с кашоните. Къщата е огромна.
– Да, работил съм там. Поправял съм стари тръби – каза Ралф. – Запозна ли се с Тери? Икономката?
Моли кимна с глава.
– Всъщност тя е майката на Джак.
Дийна се изненада.
– Чакай малко. Това Тери Галант ли е? Бяхме съученички в гимназията! Не знаех, че Джак е неин син.
– Да – отвърна Моли.
Дийна размаха вилицата си, на която имаше забодено парче хотдог, и отбеляза.
– О, какво падение на големите и великите.
Моли погледна Ралф с изражение, на което бе изписано какво по дяволите има предвид?, но той просто ѝ отвърна кротко.
–Тъжно е какво се случва с хората – каза Дийна и поклати глава. – Тери Галант беше Мис Популярност. Завърналата се у дома кралица. След това се забърка с някакъв мексиканец и вижте я сега – станала е домашна прислужница.
– Всъщност е доминиканец – промърмори Моли.
– Няма значение. Всички тези нелегални имигранти са еднакви нали?
Вдишай дълбоко, не се ядосвай, изкарай вечерята.
– Щом казваш.
– Да, казвам.
– Ей, дами, достатъчно. – Ралф се усмихна, но на лицето му бе изписана тревога. Знаеше, че Моли е бясна. Той винаги намираше извинения: "Тя нямаше предвид това", "Тя просто се шегува" – това се случваше всеки път, щом Моли изкажеше своето мнение, а Дийна отбелязваше: "Племето се изказа по въпроса".
– Момиче, трябва да престанеш да се приемаш толкова сериозно – заяви Дийна, щом Моли я помоли да престане. – Ако не можеш да се присмиваш на себе си, животът ти ще бъде много труден.
Затова Моли се усмихна, взе чинията си и благодари на Дийна за вечерята. Обясни, че има много домашни, а Ралф каза, че ще оправи кухнята. Дийна обяви, че е време за телевизия.
– Съпругите от Спрус Харбър – каза Ралф. – Кога ли ще можем да гледаме това?
– Тери Галант може да участва. Ще покажат снимката ѝ от годишника с тиарата ѝ, а след това и падението ѝ до миене на подове – изсмя се Дийна. – Със сигурност ще го гледам.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
През последните няколко седмици в часовете по американска история Моли и съучениците ѝ учеха за уабанаките[45], които живеели на Северното атлантическо крайбрежие – конфедерация от пет племена, говорещи алгонкингски език, включително и племето на пенобскотите. Господин Рийд им обясни, че Мейн е единственият щат в държавата, в който има изискване в училищата да се учи за културата и историята на коренното население. Затова те четяха индиански разкази, разглеждаха противоположни съвременни мнения и дори посетиха индианския музей в Бар Харбър. Сега трябваше да напишат доклад по темата, който ще формира една трета от оценката им.
За тази задача те трябваше да се фокусират върху концепция, известна като "преселване". В миналото уабанаките трябвало да пренасят своите канута и всички свои вещи по сушата, докато се придвижат от един воден басейн до друг, затова те трябвало внимателно да преценят какво да вземат със себе си и какво да изоставят. Научили се да пътуват с малко багаж. Господин Рийд постави задача на учениците да интервюират някого – майка, баща или баба и дядо – за техни преселвания, за периоди в техния живот, когато е трябвало да предприемат пътуване, буквално или метафорично. Учениците трябваше да използват диктофони, за да запишат наричаните от него "устни истории", като задават въпроси, а след това, написвайки отговорите и подреждайки ги в хронологичен ред, да оформят разказ. Въпросите, които трябваше да задават: Какво избрахте да вземете със себе си на новото място? Какво не взехте? Какви прозрения натрупахте за важните неща?
Идеята на проекта допадна на Моли, но тя не искаше да интервюира Ралф или – пази боже – Дийна.
Джак? Беше прекалено млад.
Тери? Тя никога не би се съгласила.
Социалния работник Лори? О, не.
Значи оставаше само Вивиан. Моли бе разбрала някои неща за нея – че е осиновена, че е израснала в Средния запад и е наследила семейния бизнес на осиновителите си, че след време със съпруга си го продали, което им позволило, след като се пенсионират, да се преместят в имение в Мейн. Преди всичко Моли считаше, че жената е много възрастна. Струваше ѝ се, че няма да е лесно да се открият драматични събития в преместването на Вивиан – един щастлив и стабилен живот не е особено интересен, нали? Но дори и богаташите имат проблеми или поне така бе чувала. Затова реши, че задачата ѝ ще бъде да открие тези проблеми. Разбира се, ако успееше да убеди Вивиан да разговаря с нея.