След паса "Аве Мария"[7] на Джак или "Аве Моли", както той го наричаше, Дийна неохотно се съгласи да ѝ даде още един шанс. "Ще чистиш тавана на старица?", изсумтя тя. "Да бе, сигурно. Давам ти една седмица." Моли не очакваше голямо доверие от Дийна, но и самата тя имаше някои съмнения. Наистина ли щеше да посвети петдесет часа от своя живот на сприхава богата вдовица в изложен на течение таван, преглеждайки кашони, пълни с молци, домашни акари и кой знае още какво? В изправителния дом щеше да прекара също толкова време в групова терапия (която винаги беше интересна) и в гледане на сутрешното токшоу The View на телевизия Ей Би Си (което беше достатъчно интересно). Щеше да има други момичета, с които да се мотае. В настоящата ситуация тя ще има Дийна вкъщи и тази старица тук, които наблюдават всяко нейно действие.
Моли погледна часовника си. Подраняваше с пет минути благодарение на Джак, който я избута бързо през вратата;
– Не забравяй – гледай я в очите – каза той. – И се усмихвай.
– Държиш се като майка.
– Знаеш ли какъв ти е проблемът?
– Че гаджето ми се държи като майка?
– Не, проблемът ти е, че сякаш не разбираш, че е заложен задникът ти.
– Какво? Къде? – Тя се огледа и помръдна дупето си на седалката.
– Чуй ме. – Той потри брадичката си. – Майка ми не е казала на Вивиан за изправителния дом и всичко това. Тя знае само, че полагаш доброволен труд за училищен проект.
– Значи не знае за криминалното ми минало? Мамка му.
– Ay diablo [8] – каза той, отвори вратата и слезе от колата.
– С мен ли идваш?
Той затръшна вратата си, заобиколи колата отзад, стигна до предната седалка и отвори вратата.
– Не, придружавам те до вратата.
– Ах, какъв джентълмен! – Тя слезе. – Или пък ми нямаш доверие и мислиш, че ще избягам?
– Честно казано, и двете – отвърна той.
Моли стоеше пред голямата орехова врата с прекалено голямо месингово чукче и се колебаеше. Обърна се и погледна към Джак, а той вече бе седнал в колата си, бе сложил слушалки в ушите си и разгръщаше оръфания том с разкази на Хунот Диас[9], който държеше в жабката.
Тя се изправи, изпъна раменете си, пъхна косата си зад ушите, поигра си с яката на блузата си (Кога за последен път беше носила дреха с яка? Кучешка каишка, може би...) ѝ почука на вратата с чукчето. Никакъв отговор. Почука отново, но по-силно. Тогава забеляза звънец отляво на вратата и го натисна. Из къщата се разнесе силна мелодия и след няколко секунди майката на Джак, Тери, се появи пред нея с притеснено изражение. Винаги бе изненадващо да видиш големите кафяви очи на Джак в широкото, меко лице на майка му.
Въпреки че Джак бе уверил Моли, че майка му е съгласна, "Нямаш си представа от колко време тази проклета работа с тавана ѝ виси на главата", Моли знаеше, че реалната ситуация бе по-сложна. Тери обожаваше единствения си син и би направила всичко, за да е щастлив. Колкото и да му се искаше на Джак да вярва, че Тери одобрява този план, Моли знаеше, че той я беше въвлякъл във всичко това.
Тери хвърли бърз поглед на Моли.
– Е, изглеждаш добре.
– Благодаря – промърмори Моли. Не можа да познае дали дрехите на Тери са униформа, или просто са толкова скучни, че приличат на такава: черен панталон, неудобни черни обувки с гумени подметки, типична за жените на средна възраст тениска в прасковен цвят.
Моли я последва в дълъг коридор, чиито стени бяха покрити с маслени картини и офорти[10] в златни рамки, а ориенталската пътека под краката им заглушаваше стъпките им. В края на коридора имаше затворена врата.
Тери доближи ухо до нея за миг и почука леко.
– Вивиан? – Тя открехна вратата. – Момичето е тук. Моли Ейър. Да, добре.
Тери отвори широко вратата, която водеше към просторна, слънчева всекидневна с гледка към океана, пълна от пода до тавана с рафтове за книги и антични мебели. Възрастна жена, облечена с черен кашмирен пуловер, бе седнала на червен стол с голяма облегалка до еркерния прозорец. Ръцете ѝ с изпъкнали вени бяха събрани в скута ѝ, а коленете ѝ – покрити с вълнено карирано одеяло.
Застана пред нея и Тери каза:
– Моли, това е госпожа Дейли.
– Здравейте – поздрави Моли и протегна ръка, както я беше учил баща ѝ.
– Здравей.
Ръката, която ѝ подаде възрастната жена, бе суха и хладна. Тя бе жизнена, слаба дама с тесен нос и проницателни лешникови очи, ясни и остри като на птица. Кожата ѝ бе тънка, почти прозрачна, а сребристата ѝ чуплива коса бе събрана на тила ѝ в кок. Лицето ѝ бе покрито със светли лунички или пък това може би бяха старчески петна? Топографска карта от вени преминаваше по ръцете ѝ чак до китките, а около очите ѝ имаше десетки миниатюрни бръчици. Видът ѝ напомняше на Моли за монахините в католическото училище, което посещаваше за кратко в Огъста (бърза спирка при неподходящо приемно семейство), които в някои моменти изглеждаха много стари, а в други – свръхестествено млади. Подобно на монахините, тази жена имаше леко властно изражение, сякаш бе свикнала да постига своето. И защо не, помисли си Моли. Тя наистина е свикнала да постига своето.