– А, ето я и нея! – възкликна госпожа Мърфи. – Нийв, ела в салона. Госпожице Ларсън, присъединете се към нас моля. Затворете тази врата, ще се разболеем. Желаете ли чаша чай, господин Соренсън?
– С удоволствие, госпожо Мърфи – отвърна господин Соренсън и я последва тромаво през двойната врата.
Госпожа Мърфи посочи розовия кадифен диван и той седна тежко, като слона, който веднъж видях в една книжка с картинки. Големият му корем стърчеше между заоблените му бедра. Аз и госпожица Ларсън седнахме на столовете с високи облегалки. Госпожа Мърфи изчезна в кухнята, а той се наведе към мен и се усмихна самодоволно:
– Отново си Нийв, така ли?
– Не знам – отвърнах аз. Погледнах през прозореца към покритата със сняг улица и видях паркирания пред къщата тъмнозелен автомобил на господин Соренсън, който незнайно как не бях забелязала по-рано. Същия, с който ме беше закарал у семейство Гроут, говорейки весело през целия път.
– Нека се върнем на Дороти – каза той. – Така е по-лесно.
Госпожица Ларсън ме погледна, а аз свих рамене:
– Добре.
Той се прокашля:
– Да преминем направо на въпроса. – Извади малките си очила от джоба си, сложи ги и взе лист хартия в протегнатата си ръка. – Има два неуспешни опита за настаняване. Семейство Бърн и семейство Гроут. И на двете места има проблем с жените в дома. – Той ме погледна над сребърните рамки. – Дороти, трябва да ти призная, че това започва да изглежда, сякаш има някакъв... проблем с теб.
– Но аз не съм...
Той размаха дебелите си пръсти към мен и ме прекъсна:
– Трябва да разбереш, че затруднението произхожда от това, че си сирак, и независимо каква е реалността, нещата изглеждат така, сякаш съществува проблем, свързан с... неподчинение. Оттук нататък имаме няколко възможности. Първо, разбира се, можем да те изпратим обратно в Ню Йорк. Или можем да опитаме да ти намерим нов дом. – Той въздъхна тежко. – А това, ако бъдем честни, може да се окаже трудно.
Госпожа Мърфи, която постоянно влизаше и излизаше от стаята с чаения си сервиз на рози, сега наля чай в деликатни чаши с тънък кант и остави чайника върху трикрака подложка в средата на полираната масичка за кафе. Подаде една от чашите на господин Соренсън и му предложи захарницата.
– Чудесно, госпожо Мърфи – каза той и изсипа четири лъжици захар в купата си. Добави мляко, разбърка шумно и остави малката сребърна лъжичка в чинийката си, след което отпи.
– Господин Соренсън – каза госпожа Мърфи, щом той остави чашата си на масата. – Възниква един въпрос. Мога ли да разговарям с вас във фоайето?
– О, да, разбира се – отвърна той, избърса устата си с розова салфетка и тръгна след домакинята в коридора.
Вратата зад тях се затвори и госпожица Ларсън отпи от чашата си, след което я остави върху чинийката с леко дрънчене. Месинговата лампа върху кръглата маса между нас пръскаше кехлибарена светлина.
– Съжалявам, че трябва да преживяваш това. Но със сигурност разбираш, че независимо колко благородна и сърдечна е госпожа Мърфи, не можеш да останеш тук. Ти наистина разбираш, нали?
– Да – отвърнах кратко аз. В гърлото ми беше заседнала буца и не смеех да говоря повече.
След малко госпожа Мърфи и господин Соренсън се върнаха в стаята, а тя го гледаше без колебание и се усмихваше.
– Ти имаш голям късмет, момиче – каза ми той. – Тази невероятна жена! – Усмихна се сияйно на госпожа Мърфи, а тя сведе поглед. – Госпожа Мърфи ме осведоми, че една двойка, семейство Нилсън, нейни приятели, са собственици на универсалния магазин на централната улица. Изгубили са единственото си дете преди пет години.
– Мисля, че горкото дете беше болно от дифтерит – добави госпожа Мърфи.
– Да, да, каква трагедия – каза господин Соренсън. – Е, те очевидно се нуждаят от помощ в магазина. Госпожа Нилсън се е свързала с госпожа Мърфи преди няколко седмици, за да попита дали някоя от младите дами, които живеят тук, не си търси работа. И тогава, когато ти си била изхвърлена на прага ѝ... – Той усети, че описанието му на начина, по който попаднах тук, може да се приеме за безчувствено, и се засмя. – Простете ми, госпожо Мърфи! Говоря образно!
– Всичко е наред, господин Соренсън, разбираме, че нямахте предвид нищо лошо. – Госпожа Мърфи наля още чай в чашата му и му я подаде, а след това се обърна към мен: – Обсъдих положението ти с госпожица Ларсън и казах на госпожа Нилсън за теб. Обясних ѝ, че си здравомислещо и зряло момиче на почти единадесет години, че си ме впечатлила с уменията си да шиеш и чистиш и че нямам никакви съмнения, че ще ѝ помагаш. Казах ѝ, че осиновяването е най-желаният изход, но не е задължително. – Тя плесна с ръце. – И така, господин и госпожа Нилсън се съгласиха да се запознаят с теб.