И без това бяха минали години от последната служба, на която бях присъствала, така че за мен нямаше никакво значение.
– Да, разбира се.
– И трябва да знаеш, че ще те изпращаме на училище в града, съвсем близо до дома ни. Това означава, че повече няма да посещаваш часовете на госпожица Ларсън.
Госпожица Ларсън се включи в разговора:
– И без това смятам, че Дороти е толкова умно момиче, че съвсем скоро нямаше да има място в моя клас.
– След училище – продължи господин Нилсън – от тебе ще се очаква да помагаш в магазина. Разбира се, ще ти плащаме за всеки изработен час. Дороти, нали знаеш за магазина?
– Това е универсален магазин, продаваме всичко – обясни госпожа Нилсън.
Аз кимах отново и отново. До момента не бяха казала нищо обезпокояващо. Но и не усещах искрата на връзката ми с тях. Сякаш не искаха да научат нищо за мен, много малко хора проявяваха такова желание. Останах с усещането, че моето изоставяне и обстоятелствата, които са ме довели при тях, нямаха никакво значение за семейство Нилсън, особено в сравнение с нуждите, които можех да запълня в техния живот.
На следващата сутрин, точно в 9 часа, господин Нилсън паркира синьо-белия си Стъдбейкър[55] със сребърен кант и почука на предната врата. Госпожа Мърфи беше толкова щедра с мен, че сега имах два куфара и една ученическа чанта, пълни с дрехи, книги и обувки. Докато затварях куфарите си, госпожица Ларсън дойде в стаята ми и пъхна Анн от фермата Грийн Гейбълс в ръцете ми.
– Книгата е моя, не на училището, и искам да я задържиш – каза тя и ме прегърна за сбогом.
И след това, за четвърти път след пристигането ми в Минесота преди повече от година, всички мои вещи бяха натоварени в един автомобил и аз отново пътувах към нов дом.
Хемингфора, Минесота,
1930-1931 г.
Домът на семейство Нилсън представляваше двуетажна къща в колониален стил, боядисана в жълто, с черни кепенци на прозорците и дълъг плочник, водещ до входната врата. Къщата се намираше на тиха улица на няколко пресечки от центъра на града. Вътре бе разположена в кръг слънчева всекидневна от дясната страна водеше към кухня отзад, която се свързваше с трапезария, а от нея се излизаше отново в антрето.
Имах собствена стая на втория етаж, боядисана в розово, с прозорец, който гледаше към улицата. Имах дори собствена баня, с голяма порцеланова мивка, розови плочки и весела бяла завеска, окачена на розова релса.
Господин и госпожа Нилсън приемаха за даденост неща, за които аз дори не смеех да мечтая. Във всички стаи имаше стоманени отдушници с черни резби и украси. Бойлерът работеше дори когато не си бяха вкъщи. Така можеха да се изкъпят веднага щом се приберат от работа, без да е нужно да чакат да се стопли вода. Жена на име Бес чистеше къщата и переше веднъж седмично. Хладилникът бе пълен с мляко и яйца, сирене и сок. Госпожа Нилсън забеляза какво обичам да ям и започна да купува повече от тези храни – например овесени ядки за закуска и плодове, дори и екзотични, като портокали и банани. В шкафа с лекарствата намерих аспирин и купешка паста за зъби, а в килера в коридора – чисти хавлии. Господин Нилсън ми каза, че сменя колата си с по-нов модел на всеки две години.
В неделя сутрин ходехме на служба. Лютеранската църква бе много по-различна от другите храмове, които бях виждала: проста бяла постройка с камбанария, готически извити прозорци, дъбови пейки и скромен олтар. Ритуалите ми действаха успокояващо – химните, службите, изнесени от благия свещеник с увиснали рамене, чиято цел бе да наблегне на благоприличието и доброто възпитание. Господин Нилсън и другите енориаши се оплакваха от човека, който свирел на органа ту прекалено бързо, та те обърквали текста, ту прекалено бавно, та песните се превръщали в погребални химни, сякаш не можел да отдели крака си от педала. Но всъщност никой не протестираше
– Те просто повдигаха вежди един към друг по средата на песента и свиваха рамене.
Харесваше ми предположението, че всеки дава всичко от себе си и че трябва да бъдем любезни един към друг. Харесваше ми почивката за кафе, бадемова торта и канелени сладки в църковната канцелария. Харесваше ми да ме свързват със семейство Нилсън, които, изглежда, се считаха за добри и почтени граждани. За първи път в моя живот одобрението на другите хора достигаше до мен и ме обгръщаше.
Животът със семейство Нилсън бе спокоен и подреден. Шест дни в седмицата, точно в пет и половина сутринта, госпожа Нилсън правеше закуска на съпруга си, обикновено пържени яйца и препечен хляб, а той отваряше магазина в шест заради фермерите. Аз се приготвях за училище, излизах в осем без петнадесет и ходех десетина минути пеша, за да стигна до училището – тухлена постройка, в която учеха общо 60 деца, разпределени в отделни класове.