– Е, добре тогава. Ще бъда в кухнята, ако ви трябвам – каза Тери я изчезна през друга врата.
Възрастната жена се наведе към Моли, а лицето ѝ бе леко смръщено.
– Как, за бога, постигаш този ефект? Имам предвид белите ивици като на скункс – каза тя, протегна ръка и докосна слепоочието си.
– Ами... – Моли се изненада, никой не я беше питал за това преди. – С комбинация от обезцветяващ продукт и боя.
– Как се научи да го правиш?
– Видях го в един видеоклип в YouTube.
– YouTube?
– В интернет.
– Аха. – Тя повдигна брадичката си. – Компютърът. Прекалено стара съм, за да се захващам с такива краткотрайни новости.
– Не мисля, че можете да ги наричате краткотрайни, защото компютрите и интернетът промениха живота ни – каза Моли и се усмихна с разкаяние, защото осъзна, че вече е влязла в пререкание с евентуалния си шеф.
– Не и моя живот – отвърна възрастната жена. – Сигурно отнема доста време.
– Кое?
– Косата ти.
– О, не чак толкова. Правя го от известно време.
– Какъв е естественият ти цвят, ако не възразяваш да попитам?
– Не възразявам – каза Моли. – Тъмно-кестеняв.
– Моят естествен цвят е червен.
На Моли ѝ отне известно време да разбере, че дамата се шегува за настоящия си сив нюанс.
– Харесва ми как изглежда – отвърна тя. – Отива ви.
Старицата кимна и се облегна на стола си. Сякаш одобряваше момичето. Моли усещаше как част от напрежението освобождава раменете ѝ.
– Извини грубостта ми, но на моята възраст няма смисъл да говоря със заобикалки. Външният ти вид е доста особен. Да не би да си една от онези – как се казваха – готи?
Моли не можеше да сдържи усмивката си.
– Донякъде.
– Предполагам, че си взела тази блуза назаем.
– Ами...
– Не е трябвало да си правиш труда. Не ти отива. – Тя направи знак на Моли да седне срещу нея. – Можеш да ме наричаш Вивиан. Никога не ми е харесвало да се обръщат към мен с госпожа Дейли. Съпругът ми почина отдавна.
– Съжалявам.
– Няма нужда да съжаляваш. Той почина преди осем години. Както и да е, аз съм на деветдесет и една. Много малко от някогашните ми познати са все още живи.
Моли не знаеше какво да отговори – нали бе любезно да казваш на хората, че не изглеждат на толкова години, на колкото са? Не би познала, че тази жена е на деветдесет и една, но нямаше голяма база за сравнение. Родителите на баща ѝ бяха починали, когато той бил млад, родителите на майка ѝ никога не се бяха женили, така че тя не беше срещала дядо си. Спомняше си единствено своята баба, майката на майка ѝ, която умря от рак, когато Моли беше на три.
– Тери ми каза, че си в системата на приемната грижа – каза Вивиан. – Сирак ли си?
– Майка ми е жива, но, да, считам се за сирак.
– Но от техническа гледна точка не си.
– Мисля, че ако нямаш родители, които да се грижат за теб, можеш да се наричаш както си искаш.
Вивиан я гледа дълго, сякаш обмисляше тази идея.
– Права си – отвърна тя. – Разкажи ми повече за себе си.
Моли беше живяла в Мейн цял живот. Никога не беше напускала щата. Имаше откъслечни спомени за детството си на Индианския остров[11], преди да попадне в системата на приемната грижа: сивата каравана, в която живееше с родителите си, местният културен център с паркиралите наоколо пикапи, бинго Сокалексис и църквата Света Анна. Спомняше си индианската кукла от царевични листа с черна коса и традиционно местно облекло, която държеше на рафта в стаята си, въпреки че предпочиташе Барбитата, дарени от благотворителни организации и раздадени в местния общински център на Коледа. Разбира се, куклите никога не бяха от популярните – Пепеляшка или Царицата на красотата, а странни единични бройки, които преследвачите на изгодни сделки купуваха на намалени цени: Хот Род[12] Барби, Барби от джунглата. Но това нямаше значение. Колкото и странни да бяха дрехите на Барби, нейните черти винаги бяха едни и същи: елегантни крака, готови за обувки на висок ток, прекалено големи гърди и липса на ребра, нос, наподобяващ ски писта, и лъскава изкуствена коса...