Не за първи път се питаше какво беше станало с майка ѝ. Може би се беше променила. Може би сега не взимаше наркотици и не пиеше, имаше стабилна работа. Моли винаги беше потискала желанието да я потърси, защото се страхуваше какво може да намери. Но в такива отчаяни времена... кой знае какво можеше да се случи? Държавата много се радваше, когато биологичните родители прибираха децата си. Това можеше да е добра възможност и за двете.
Преди да размисли, Моли отвори лаптопа си върху леглото и докосна клавиатурата, за да активира компютъра. След това написа в търсачката Google думите "Дона Ейър Мейн".
Първият резултат от търсенето се оказа професионалният профил на Дона Ейър в мрежата Linkedln. (Малко вероятно.) След това излезе pdf файл с членовете на градския съвет на Ярмаут, който включваше и някаква Дона Ейър. (Още по-малко вероятно.) Третият резултат представляваше съобщение за сватба: Дона Ейър се омъжила за пилота от военновъздушните сили Роб Ейър в Матауамке през март. (Не, не.) И последният резултат – да, ето и нея; майката на Моли излезе в кратка новина от вестник "Бангор дейли нюз". Моли отвори статията и срещу нея се появи лицето на майка ѝ. Нямаше съмнение, че това е тя, макар че беше бледа, кривогледа и определено изглеждаше доста зле. Арестувана преди три месеца за кражба на оксиконтин[66] от една аптека в Стария град заедно с мъж на име Дуейн Бордик, на двадесет и три години. В статията се посочваше, че Ейър е задържана в Пенобскотския общински затвор в Бангор.
Е, това не беше никак трудно.
Моли не можеше да отиде там.
И сега какво? Тя потърси приюти за бездомни в интернет и намери един в Елсуърт, но посетителите му трябваше да са поне на осемнадесет години или "да са придружени от родител". Мисионерската организация "Морски бряг‘ в Бар Харбър предлагаше храна, но не и място за преспиване.
А... Вивиан? Онази къща имаше четиринадесет стаи. Вивиан обитаваше само три от тях. Тя със сигурност си беше вкъщи – все пак не ходеше никъде. Моли провери колко е часът на мобилния си телефон: 18:45. Не беше прекалено късно да ѝ се обади, нали? Но... момичето раз мисли и се сети, че никога не беше виждала Вивиан да говори по телефона. Може би щеше да е по-добре да cе качи на автобуса за туристически обиколки и да отиде там, за да разговаря лично с нея. Ако откаже, Моли навярно можеше да преспи в гаража ѝ. На сутринта, със свежа глава, щеше да измисли какво да прави.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
Моли се изкачи с мъка по пътя от спирката към къщата на Вивиан. Лаптопът беше в раницата ѝ, червената торба бе преметната през едното ѝ рамо, а хавайската – през другото. Двете торби се удряха една в друга, подобно на свадливи клиенти на бар, а Моли, притисната между тях, се движеше бавно.
Преди скандала с Дийна Моли планираше да отиде у Вивиан на другия ден и да каже какво беше научила в библиотеката. Е, планът се беше променил. Не можеше да остане повече в дома им. Дийна се затвори в спалнята си и увеличи звука на телевизора, а Ралф неуверено предложи помощ с багажа ѝ, да ѝ заеме двайсетачка, да я откара до някъде. Моли едва не му благодари, едва не го целуна, но в крайна сметка само изръмжа: "Няма нужда, ще се оправя, доскоро", и се втурна напред, като си мислеше: Всичко приключи, вече си тръгнах...
От време на време минаваше някоя кола. Тъй като сезонът още не беше започнал, повечето превозни средства на пътя бяха практични автомобили Субару, десеттонни камиони или таратайки. Моли бе облечена с тежкото си зимно палто, защото, макар че беше месец май, това все пак бе Мейн. (А и кой знае, може да се наложи да спи в него.) Остави купчини вещи, с които Ралф и Дийна да се оправят, включително и няколко отвратителни пуловера от изкуствени материи, които Дийна ѝ подхвърли на Коледа. Добре че се отърва от тях.
Моли отброяваше стъпките си: лява, дясна, лява, дясна. Лява, дясна. Лява, дясна. Лявото рамо я болеше, презрамката на торбата се впиваше в костта. Тя подскочи намясто и размести презрамките. Сега пък се плъзнаха надолу. Па дяволите. Подскочи отново. Тя приличаше на костенурка, която носи корубата си. Джейн Еър, която се върти около огнището. Пенобскот под тежестта на кануто си. Разбира се, че товарът ѝ бе тежък; в торбите носеше всичко, което притежава на този свят.
Какво носите със себе си? Какво не взехте?
Докато се взираше в тъмното синьо небе пред себе си Моли вдигна ръка и докосна талисманите на верижката! Около врата си. Гарван. Мечка. Риба.
Костенурката, татуирана на бедрото ѝ.